Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Много съжалявам, загдето ви причинявам това безпокойство, мисис Радл — заговори много почтително Боб Сойър, — но…
— О, туй не е безпокойство — прекъсна го дребната жена и пискливо се изкикоти. — Аз нямах особена нужда от тез пари до днес; още повече, че трябва да идат направо у хазяина, можехте и вие кат мене да ги сложите настрана. Обещахте ми за тоз следобед, мистър Сойър, и всеки джентълмен, дето е живял тук, е държал на думата си, сър, разбира се, всеки, който се смята за джентълмен. — Мисис Радл тръсна глава, захапа устни, потърка по-силно ръце и вторачи още по-настоятелно поглед в стената. Виждаше се съвсем ясно, както се изрази впоследствие мистър Боб Сойър в алегоричен стил, че бе готова да „вдигне пара“.
— Много съжалявам, мисис Радл — поде Боб Сойър с възможно най-голямо смирение, — но днес в Сити преживях едно разочарование. — Странно място е това и учудващо число хора претърпяват разочарование там.
— Добре де, мистър Сойър — рече мисис Радл, стъпвайки здраво върху една морава зелка на двуцветния килим. — Какво общо имам аз с това, сър?
— Аз… аз… съм сигурен, мисис Радл — запримига при последния й въпрос Боб Сойър, — че до средата на идната седмица ще можем да оправим всичките си сметки и ще установим по-добър ред за в бъдеще.
Това точно търсеше мисис Радл. Бе нахълтала в стаите на нещастния Боб Сойър тъй разположена за кавга, че по всяка вероятност щеше да остане разочарована, ако той й беше платил. Тя бе напълно подготвена за едно подобно развлечение, тъй като си бяха разменили няколко встъпителни любезности с мистър Радл в кухнята.
— Да не смятате, мистър Сойър — подхвана наново тя, като повиши глас, за да чуват и съседите, — да не смятате, че току-тъй ще оставя да се шири в стаите ми човек, дето никога не мисли да си плаща наема, нито даже онези пари, дето ги давам за прясно масло и бучки захар заради неговата закуска, нито даже за млякото, дето го оставят на външната врата? Да не смятате, че една работна трудолюбива жена, дето двайсет години живее на таз улица (десет години на отсрещната страна и десет години и девет месеца точно в таз къща), няма нищо друго да прави, освен да се разкъсва от работа заради шайка мързеливи хайлази, дето вечно пият, пушат и се разтакават, вместо да запретнат ръкави и се заловят за нещо, дето ще им помогне да си плащат сметките? Да не…
— Слушайте, добра ми душичке… — обади се ласкаво мистър Бенджамин Алън.
— Бъдете тъй добър да си държите забележките за вас си, сър, моля — рече мисис Радл, като прекъсна отведнъж стремглавия поток от думи и се обърна към посредника с внушителна тържественост и тежест. — Доколкото знам, сър, вие нямате право да се бъркате в разговора. Струва ми се, че не на вас съм дала тези стаи под наем, сър.
— Не, не на мен естествено — отвърна мистър Бенджамин Алън.
— Точно тъй, сър — подхвана пак мисис Радл с високомерна вежливост. — Тогаз, сър, по-добре си гледайте работата в болниците, дето чупите ръцете и краката на бедните хора; гледайте си вашата работа, сър, за да не става нужда някой друг да ви накара силом.
— Каква упорита жена сте — възрази мистър Бенджамин Алън.
— Моля, извинете, младежо — рече мисис Радл, цялата обляна в студена пот от гняв, — но бъдете тъй любезен да повторите туй, дето ме нарекохте ей сега.
— Аз не вложих в израза никакъв обиден смисъл, госпожо — отвърна Бенджамин Алън, започнал да се чувствува неловко.
— Моля, извинете, младежо — повтори мисис Радл още по-високо и повелително от преди, — но кого наричате вие „жена“? Към мен ли отправихте таз забележка, сър?
— Ех, бога ми!… — възкликна мистър Бенджамин Алън.
— За мен ли се отнасяше тоз израз, питам ви, сър? — прекъсна го мисис Радл още по-свирепо и широко отвори вратата.
— Е, да, разбира се — отговори мистър Бенджамин Алън.
— Да, да, разбира се — подхвана мисис Радл, отстъпвайки към вратата и повишавайки глас до крайни предели, за да бъде чута най-вече от намиращия се в кухнята мистър Радл. — Да, да, разбира се! И всеки знае, че може безнаказано да ме наскърбява в собствената ми къща, защото мъжът ми седи и дреме на долния етаж и не ми обръща повече внимание, отколкото на някое куче на улицата. Той трябва да се засрами (тук мисис Радл изхлипа), задето оставя жена си да я обиждат шайка млади хубостници, дето режат и кормят телата на живи хора, дето й позорят къщата (ново изхлипване), и позволява да я подмята всеки, както си ще; долен, малодушен, плашлив негодник, дето го е страх да дойде и да се справи с грубияните… Страх го е… страх го е да дойде!