Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мисис Радл спря и се ослуша дали язвителното повторение бе подбудило към действие нейната половинка; но като видя, че не е постигнала успех, захвана да слиза по стълбите, хлипайки безспирно, когато се чу енергично двукратно почукване на входната врата; тогава тя изпадна в истеричен припадък: плач, съпроводен от печални стенания, който продължи през всичкото време, докато чукането се повтори шест пъти; тогава в необуздан изблик на душевно страдание тя събори всичките чадъри и изчезна в долната гостна стая, като затвори вратата след себе си с оглушителен трясък.
— Тук ли живее мистър Сойър? — запита мистър Пикуик, щом отвориха вратата.
— Да — рече момичето, — на първия етаж; вратата точно пред вас, щом качите тез стълби. — След като даде своите указания, слугинчето, израсло сред жителите-кореняци на Саутуърк, изчезна надолу по кухненските стълби със свещта в ръка, напълно уверено, че е направило всичко възможно, що би трябвало да направи при дадените обстоятелства.
Влизайки последен, мистър Снодграс залости най-сетне вратата с веригата след многобройни безплодни усилия; приятелите се запрепъваха нагоре по стълбището и на площадката бидоха посрещнати от мистър Боб Сойър; той се страхуваше да слезе долу, да не би мисис Радл да го дебне от засада.
— Как сте? — рече смутеният студент. — Радвам се, че ви виждам… Внимавайте, чашите. — Предупредителните думи бяха отправени към мистър Пикуик, който бе сложил шапката си на подноса.
— Боже мой — рече мистър Пикуик, — извинявайте, моля.
— Няма защо, няма защо — отвърна Боб Сойър. — Доста ми е ограничено пространството, но трябва да се задоволите с толкова, щом сте дошли на гости на млад ерген. Влизайте. Мисля, че познавате вече този джентълмен.
Мистър Пикуик се ръкува с мистър Бенджамин Алън и приятелите му последваха неговия пример. Едва бяха седнали на местата си, когато отново се почука двукратно на входа.
— Надявам се да е Джак Хопкинс! — рече мистър Боб Сойър. — Шт! Да, това е той. Качвай се, Джак, качвай се!
Чуха се тежки стъпки по стълбата и Джак Хопкинс се появи. Той носеше черна кадифена жилетка с ослепително блестящи копчета и синя раирана риза с пришита бяла яка.
— Защо закъсня, Джак — запита мистър Бенджамин Алън.
— Задържаха ме в болницата — отвърна Хопкинс.
— Нещо ново?
— Не, нищо особено. Само един интересен случай в отделението за злополуки.
— Какво е станало, сър — запита мистър Пикуик.
— Просто един човек паднал от прозореца на четвъртия етаж… Но е хубав случай… Много хубав случай наистина.
— Искате да кажете, че пациентът лесно ще се оправи? — запита мистър Пикуик.
— Не — небрежно отвърна Хопкинс, — не, бих казал по-скоро обратното. Но все пак утре ще му се направи чудесна операция: приказна гледка, ако Слашър я прави.
— Вие смятате мистър Слашър за добър хирург, нали? — осведоми се мистър Пикуик.
— Най-добрият на света — отвърна Хопкинс. — Миналата седмица отряза крака на едно момче горе, от ябълката… Момчето изяде пет ябълки и една меденка… Точно две минути след като всичко свърши, момчето заяви, че няма да лежи там да му се подиграват: щяло да каже на майка си, ако не почнели веднага операцията.
— Нима е възможно! — възкликна мистър Пикуик поразен.
— Ха, това е нищо, дребна работа — рече Джак Хопкинс. — Нали, Боб?
— Съвсем дребна — потвърди мистър Боб Сойър.
— Впрочем, Боб — рече Хопкинс, като стрелна крадешком поглед към напрегнатото лице на мистър Пикуик, — снощи имахме един любопитен случай: доведоха някакво дете, което глътнало огърлица…
— Глътнало какво, сър? — прекъсна го мистър Пикуик.
— Огърлица — отвърна Джак Хопкинс. — Не отведнъж естествено, това би било премного… Вие не бихте могли да я глътнете отведнъж, та камо ли детето… Е, мистър Пикуик, ха, ха! — Мистър Хопкинс изглеждаше много доволен от шегата си и продължи: — Не, ето как станало. Родителите на детето са бедни, живеят в някаква забутана уличка. Най-голямата сестра в семейството си купува огърлица, обикновен гердан, направен от големи черни дървени зърна. Детето, имайки слабост към играчки, открадва гердана, скрива го, играе с него, прерязва връвта и гълта едно зърно. Това му се вижда много забавно и на другия ден пак гълта друго зърно.