Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Бе измислил този хитър ход — да се обръща към нея, редувайки почтителното „вие“ с интимното „ти“ — и тя окончателно се объркваше… А от гротескното „златиста моя прасковка“ буквално се размекваше.
Той протегна ръка, грабна яката на палтото й, привличайки я необуздано към себе си. От устните й се изтръгна вик, после още един, когато той заби зъби в нежния й врат. Сладка болка. Притисна я още по-грубо, тласкан от неутоленото желание да я докосне наистина, да гали кадифената и кожа, да прокара ръка по прекрасните извивки на сластното женско тяло…
Тя се съгласи задъхано, да, да, и се отправиха към стоянката за таксита, за да стигнат по-бързо до авеню „Ниел“.
Шавал имаше хитроумен план за действие…
Откакто времето се бе стоплило, Тромпетистката ходеше с деколтирани блузи. В браздата между повехналите й гърди Шавал бе забелязал позлатен синджир, на който висеше ключ. Плосък, сив, най-обикновен ключ, който се отличаваше от останалите жълти дрънкулки. Един път в края на работния ден, докато не я изпускаше от поглед, забеляза как тя чевръсто свали синджира и заключи едно чекмедже.
Отбеляза си, че този ключ трябва да е от особено значение.
Сега искаше да провери доколко бе вярно предположението му.
Блудкавата миризма на Тромпетистката и залязващото слънце го бяха изнервили. Не го сдържаше на едно място, трябваше да се раздвижи.
Минаваше десет, когато стигнаха до фирмата. Нито един прозорец не светеше в жилището на Рьоне и Жинет. Сигурно спяха. Никой нямаше да им се пречка.
Дьониз набра кода на алармата и Шавал мълниеносно запечата в паметта си цифрите: 1214567. Можеше да се окаже от полза.
Тя извади връзка ключове от чантата си и отключи една по една вратите.
— Не палете лампата… защото ще решат, че е обир.
— Но ние не вършим нищо лошо! — протестира Дьониз.
— Знам — отвърна Шавал, — но другите не го знаят, представете си, че вдигнат патърдия. Накрая вие ще оперете пешкира! Хората по принцип са склонни да си мислят лоши работи, нали знаете…
Тя потрепери и за малко да се откаже.
Той долови, че започва да се колебае, и изненадващо я притегли към себе си.
— Не правим нищо лошо, златиста моя прасковке…
Вървеше по петите на Дьониз към стаята й, възбуждаше го мисълта за злодеянието, което се готвеше да извърши. Как да постъпи? Поемаше огромен риск. За нищо на света не биваше тя да заподозре, че ключът е единствената му цел. Целият се разтрепери и усети как започва да се втвърдява. Беше близо до целта. Едва я различаваше в мрака, така че можа да си представи лицето на Ортанс на мястото на физиономията на Тромпетистката. Отново се сети за дългите й крака, за малките й пети, които святкаха по паважа, за изгарящото менгеме, което го притискаше и мачкаше. От устата му се изтръгна кратък вик и той сграбчи Тромпетистката, дръпна я грубо за косата и затърси устните й.
— Не тук! Не сега! — запротестира тя, въртейки глава наляво-надясно.
— Вие ме отблъсквате, мен? Аз, който месеци наред се разтрепервам при мисълта за вас?
— Не тук — повтори тя, опитвайки се да се отскубне.
— Ти ми принадлежиш, Дьониз, не го осъзнаваш, но така или иначе, ми принадлежиш.
Той мушна пръст между отпуснатите й меки гърди и докосна ключето, сгушено в ямката.
Опипа го с престорена изненада.
— Какво е това? Враждебен талисман, който да те държи далече от мен? Хитър начин да ми подскажеш да не дръзвам да се впускам в подобни опити? Да ми намекнеш, че желанието ми те обижда и наранява? В такъв случай защо не ми го каза веднага? Защо си играеш с чувствата ми? Аха, и ти си като всички жени! Студена и пресметлива… Ти се възползва от мен!
Тя пламна от смущение и отрече, изобщо не било така.
— Напротив, напротив — настояваше той, — чувствам как се противиш на моите ласки… Ах, този предателски ключ! Този злокобен вестител на злощастието.
Горещия му дъх пареше гърдите, врата, ушите на Дьониз, изгаряше я, той дишаше шумно, стараейки се да си припомни напътствията на Анриет.
Лека-полека Дьониз омекваше, отпускаше се в ръцете му, после той изведнъж я пусна, сякаш сломен, останал без сили от нейното предателство. Тя се строполи на един стол, разпери ръце и от устата й се изплъзна болезнено стенание.