Хюрем. Московската наложница

— На Мустафа хан ли?

— След като ви причини нещо лошо…

— Какво да ми причини? Хайде, изплюй камъчето.

— Кое от всичките да изброя? Забравихте ли за змията? Може да нападне двореца и да ви погуби.

— Отново османски потомък ще се възкачи на престола!

— Нали и аз това казвам. Ще прилъже принц Мустафа. Ще го подкрепи, за да ви отнеме властта. Ще го обяви за падишах. За известно време ще управлява задкулисно държавата. И после, да пази Бог, може да погуби и Мустафа хан.

Султан Сюлейман стана от кушетката и започна да обикаля из стаята. Беше събрал ръце отзад върху кръста си. Ясно беше, че пак е на ръба на трудно решение. Хюрем реши да му помогне да вземе това решение.

— И какво трябва да се стори в подобна ситуация? Представи си, че ти си падишахът.

— Ще се отърва от него. Ще му отнема печата.

Дори самата Хюрем забеляза, че гласът ѝ се беше процедил като съскане на змия.

— Не мога. Дал съм дума, че няма да го сваля от длъжност. Заклех се. Казах му, че може да бъде сигурен.

— Наруши обещанието си. Думата по-ценна ли е от душата?

Сюлейман много се учуди.

— Ти полудя ли? Какъв Сюлейман бих бил, ако наруша обещанието си?

Хюрем погледна за момент в очите на мъжа си. Падишахът за първи път се изплаши от нейния поглед. Очите ѝ горяха като огън.

— Ти си обещал на жив човек.

Хюрем султан беше забравила дворцовите правила. На думи изглеждаше лесно, но тя очакваше този миг точно от четиринадесет години. От вълнение дори не можеше да си поеме въздух. Сърцето ѝ блъскаше.

— Ако е дадена дума, смъртта я разваля. Щом човекът, на когото е обещано, е мъртъв, не остава нито обещание, нито клетва.

Последното Хюрем беше изрекла с усилие.

Султан Сюлейман пребледня.

Излезе, без дори да обуе ботушите си. Не се мярна четири дни и четири нощи. Не дойде нито на ифтара, нито на сахура.

На петия ден съобщиха на великия везир Любимеца Ибрахим паша, че падишахът иска да прекарат ифтара заедно. Нямаше по-добра възможност да се стопят ледовете помежду им и той щастлив се отправи да вечеря със султана.

Двамата приятели се прегърнаха, седнаха на масата и си припомниха старите времена. Ибрахим видя, че Сюлейман се отнася много добре към него, и си помисли, че страховете му са били напразни.

Когато се нахраниха, падишахът предложи:

— Зетко, остани тук тази нощ. Ще спим в съседни стаи, както едно време. И заедно ще станем за сахура. — После се засмя и се пошегува с Ибрахим: — Не се страхувай, Хатидже няма да се сърди. Изпратих ѝ вест. И тя ще бъде с Хюрем на заговяването.

И двамата се смяха много.

Ибрахим постоя доста, после получи позволение и се оттегли в съседната стая. Веднага щом сложи глава на възглавницата, се отнесе в дълбок сън. Вероятно в него отново обикаляше из висящите градини на Вавилон заедно с неземни красавици. Не беше възможно щастливото изражение на лицето му да се изтълкува по друг начин. Не беше възможно и да чуе как иззад дебелите завеси безмълвно се появиха палачът Кара Али и четиримата му помощници. Нямаше какво да стори, когато намазненото въже се усука около врата му. Но все пак се съпротивлява. Беше страховита схватка.