Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
На Хюрем ѝ се искаше да му подскаже да се огледа около трона си, но единствено подхвърли:
— Който е враг на нещастния Искендер Челеби, той е виновникът.
Падишахът се изправи изведнъж:
— Ибрахим ли?
Нали и той непрекъснато се съмняваше в това! Докато беше жив, Искендер не можа да го надвие, но като мъртъв щеше да сложи край на хърватския чакал. Хюрем вдигна рамене:
— Не зная.
Султанът попита с тревога в гласа:
— Как е Семиха ханъм?
— Преживява големи мъки. Постоянно повтаря, че съпругът ѝ е невинен. Не толкова смъртта на мъжа ѝ я натъжава, а че тялото му е било провесено с дни и е било оставено да го кълват птиците.
— Жената е права. Сториха и това безчестие. Хюрем, каква е тази безмилостна ненавист, която да оскверни труп? Може ли да бие сърце, обхванато от такава омраза?
Хюрем бе уверена, че може, и щеше да продължи да подхранва ненавистта в душата му. За да не се издаде, тя започна да се занимава с друго и остави въпроса на падишаха без отговор.
— И сега какво ще стане? — питаше се султанът. — Според закона и обичаите всичко, което притежаваше Искендер паша, премина в държавната хазна. Семиха ханъм няма дори покрив над главата си.
Хюрем се усмихна едва доловимо.
— Негово Величество, моят султан, да не се безпокои. Ние извикахме Семиха ханъм при нас.
Лицето на Сюлейман се озари. Сякаш мъката му беше намаляла, макар и малко.
— Каква умна жена си ти, усмихната красавице — каза той. — Много добре си се сетила. Аз пък приех на служба един от хората на Искендер Челеби.
— Кой е този щастливец?
— Не го познаваш. Еничар, възпитан в Ендерун. Показа сериозни успехи. Беше спечелил награда, но взел да упорства непременно да му бъде позволено да отиде в родния си край, за да види семейството си. Обаче е забранено на девширметата да ходят по родните си земи. Повдигнаха въпроса пред нас. Решихме да видим това момче. От очите му струи проницателност. Щом имал право на награда, тогава да го оставим сам да си я избере. Можело ли по-голяма награда от това един син да се види с майка си и баща си. Хареса ни. Пуснахме го. Беше приет на официална служба при Искендер Челеби. Станал е голям мъж. Наричат го Мехмед Соколович, хърватин е.
Хюрем султан зяпна. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. Каква беше тази съдба? Докато се опитваше да се отърве от един хърватин, на пътя ѝ се изпречваше друг.
Истинската новина за катастрофа дойде по-късно. Ибрахим паша беше оставил командването на сирийските и египетските паши и се бе впуснал в света на удоволствието в дворците на Багдад. По протежението на реките, украсени с палмови дръвчета и фурми, той радваше душата си с коя от коя по-красиви арабски девойки и си представяше, че се намира във висящите градини на Вавилон. Харесваният паша се развличаше, а войската, останала в ръцете на неопитни командири, се бе отнесла в смъртоносен сън.
Шах Тахмасп, който беше избягал и от две години се криеше, полудя от радост, когато получи сведения, че османските войскови части са отседнали в една долина, където защитата им беше невъзможна.
— Дойде часът на отмъщението — извика той.
Конниците на Сефевидите навлязоха като фурия в долината от две страни. Трима от всеки петима санджакбейове бяха убити на място. Хиляди войници намериха смъртта си под сефевидските саби. Близо хиляда еничари молиха за милост и се предадоха. С победни викове Тахмасп изчезна, както се беше появил. Ибрахим паша научи прекалено късно за събитията и усилията му за отмъщение бяха напразни. Защото Тахмасп отдавна се беше изпарил в иранските пустини.
Султан Сюлейман вече не хранеше друго чувство освен гняв срещу великия везир, който обърна победата в поражение и причини на падишаха този срам. Когато Ибрахим се завърна от Иран, дори не го повика при себе си. От нежелание да вижда лицето му султанът не наблюдаваше и събранията на Дивана зад прозорчето с решетката. А клюките, които достигаха до ушите му, го вбесяваха.
— Можеш ли да си представиш, Хюрем — оплака се той една вечер по време на Рамазана. — Нашият зет карал хората, които му служат, да го наричат султан. Глашатаите викали по улиците на Багдад: „Заповед на султан Ибрахим!“ Ние не искаме данък от бедния народ, а зет ни събирал харадж, който наричал Данък на Ибрахим.
Падишахът изброяваше едно по едно провиненията на Ибрахим, но Хюрем дори не го чуваше. Ето че беше настъпил моментът, който очакваше от години. Молитвите Бог да ѝ даде възможност да стегне въжето на хърватския чакал бяха чути. Косматият дебел врат на Ибрахим сега беше в нейните ръце. След като изслуша излиянията на Сюлейман с учудване, което трябваше да означава: „сериозно, и това ли е направил, и онова ли е казал…“, тя помоли: