![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Странгиард се поколеба и надигна меха. Отпи една малка глътка и я пожабурка, преди да я глътне, след което отпи още малко. Тиамак се зарадва, че не се задави.
— Много е… люто — възкликна изненадано свещеникът.
— И ти го усещаш, нали? — Вранът отпусна гръб върху една от торбите на свещеника. — Пийни още глътка и ми го подай. Ще ми трябват малко повече глътки, за да се престраша да кажа на Джосуа какво съм намислил.
Мехът беше почти празен. Тиамак чу смяната на стражите отвън и разбра, че вече е полунощ.
— Трябва да отида — заяви той. Заслуша се в изречените от самия него думи и остана доволен от добрата си артикулация. — Трябва да отида да кажа на принц Джосуа какво ще направя.
— Какво ще направиш, да. — Странгиард държеше меха за връвта и го наблюдаваше как се полюшва. — Това е добре.
— След малко ставам — подчерта Тиамак.
— Бих искал Гелое да е тук.
— Гелое? Тук? — Тиамак се намръщи. — И да пие с нас?
— Не. Просто… — Странгиард залюля меха. — Просто да си поговорим. Беше много мъдра. И малко страшничка — не те ли плашеше? Тези очи… — Той сбърчи чело, припомняйки си тревожния й поглед. — Но разумна. Убедителна.
— Разбира се. Липсва ни. — Тиамак несигурно се изправи. — Ужас.
— Защо тези… същества го направиха? — учуди се свещеникът.
— Да убият Гелое?
— Не, Камарис. — Странгиард внимателно остави меха върху едно одеяло. — Защо убиха Камарис? Не. — Той се усмихна объркан. — Искам да кажа… защо се опитаха да убият Камарис? Точно него. Не виждам смисъла.
— Искаха да вземат меча. Трън.
— Аха — отвърна Странгиард. — Да де. Сигурно.
Тиамак се измъкна през покривалото. Студеният въздух се стовари като пестник върху лицето му. Той вдигна очи към свещеника, който го беше последвал.
— Къде си тръгнал?
— С теб — отвърна той с нетърпящ възражение тон. — Да кажа на Джосуа, че и аз тръгвам. През тунелите.
— Не, не тръгваш. — Тиамак беше категоричен. — Това е невъзможно. Вече ти казах.
— Все пак ще дойда с теб. Да поговоря с него. — Зъбите на свещеника вече тракаха. — Не мога да те оставя сам в този студ. — Направи няколко несигурни крачки, спря, втренчи се нагоре и смръщи чело. — Виж я само тая червена звезда. Побъркано нещо. Създава толкова тревоги. Звездите би трябвало да ни оставят на мира. — Той вдигна пестник. — Не можеш да ни уплашиш! — изкрещя към светлото петънце. — Не можеш!
— Много пи — промълви Тиамак и хвана архиваря за лакътя.
Странгиард тръсна глава:
— Може и да си прав.
Джосуа проследи архиваря и вранът да се измъкват с несигурни стъпки от шатрата му и се обърна към Исгримнур.
— Никога не бих го повярвал.
— Пиян свещеник? — Херцогът се прозина въпреки напрежението, което стягаше стомаха му. — Не е толкова странно.
Усещаше напрежение и в дъното на очите си. Минаваше полунощ, а следващият ден обещаваше да е ужасен. Имаше нужда от сън.
— Може би. Но пиян Странгиард? — Джосуа поклати глава. — Все пак според мен Тиамак е прав, че трябва да тръгне — а той, както си ми казвал, е полезен мъж.
— Жилав като хрътка — отговори Исгримнур. — Също така смел и толкова учтив, че все още не мога да свикна с това. Не предполагах, че мъжете от блатата може да са толкова учени. Камарис никак не би сбъркал, ако вземе със себе си Тиамак, нищо, че понакуцва. Ухапал го е крокодил, знаеш ли?
Джосуа се бе замислил за друго.
— Значи двама от контингента ни от простосмъртни. — Той разтърка слепоочията си. — Вече не мога да мисля. Откакто изгря слънцето тази сутрин, сякаш са минали цели три дни. Утре сутринта започваме обсадата, а до вечерта ще има достатъчно време, за да вземем окончателното решение кой да тръгне.
Той се изправи и погледна почти с умиление Камарис, който се беше изтегнал на един дюшек в дъното на шатрата и от време на време помръдваше насън. Оръженосецът Джеръмайъс, който като че ли имаше нюх да се присламчва до всеки, изпаднал в беда, се беше свил на кълбо върху купчина одеяла до краката на стария рицар.
— Ще се оправиш ли сам? — попита Джосуа. — Вземи фенер.
— Няма проблеми. Сигурен съм, че Изорн разказва истории на Слудиг и останалите. — Той отново се прозя. — Не бяха ли времена, когато можехме да пием цяла нощ, цяла сутрин да се бием и след това да продължим да пием?
— Може би ти се можел — усмихна се лекичко Джосуа. — Аз никога. Бог да ти даде хубава почивка.
Исгримнур изсумтя, взе фенера и излезе от шатрата, като остави застаналия в центъра Джосуа да се взира в спящия Камарис.
Отвън буреносните облаци се бяха вдигнали. Звездите огряваха с леко сияние безмълвните стени на Хейхолт. Звездата-завоевател бе надвиснала точно над Кулата на Зеления ангел като пламък на свещ.