Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Тиамак усети приятно чувство при споменаването на думата „приятелю“, но след малко отново се натъжи.

— И нещо друго ме тревожи — каза той.

— Какво?

Странгиард се приведе, за да отметне за момент покривалото на шатрата, след което отново го пусна.

— Осъзнах, че трябва да се спусна с Камарис и останалите в дълбините.

— Какво? Благословена да е Елисия, Тиамак, какво искаш да кажеш? Ти не си войник.

— Точно затова. Нито Камарис, нито някой от ситите е чел книгата на Моргенес или архивите на Наглимунд, като теб, нито пък се е докосвал до мъдростта на Джарнауга, Диниван и Гелое. Но някой, който го е правил, трябва да отиде — инак какво, ако те успеят да осигурят мечовете, но не успеят да се досетят как да ги използват? Втора възможност няма да ни се удаде.

— О! Ами тогава… ох! Предполагам, че би трябвало да отида аз, след като съм разполагал с най-много време от всеки друг да изуча тези неща.

— Да, Странгиард, мой добър сухоземен приятелю, от всички нас ти знаеш най-много неща за мечовете. Но имаш само едно око, а и то не е с добро зрение. Освен това си много по-възрастен от мен и не си свикнал да се катериш и да се провираш през тесни и непроходими места. Ако Бинабик от Ийканук беше тук, бих го накарал да тръгне и щях да му пожелая успех, тъй като владее тези неща по-добре от мен и е не по-малко способен по отношение на други. — Тиамак сведе скръбно глава. — Но Бинабик замина, а мъдрата жена Гелое ни напусна. Мъртви са и всички стари Носители на свитъка. Затова мисля, че този жребий се пада на мен. Ти ме научи на много неща за кратко време, Странгиард. — Той отново въздъхна сърцераздирателно. — Все още ме спохождат кошмари от пребиваването ми в гнездото на гхантите и от възникналите в съзнанието ми картини и все още чувам собствения си глас в мрака. Но се боя, че това ще е още по-страшно.

След дълго мълчание свещеникът стана, разрови багажа си и извади един мех.

— Ето. Това е силно питие от горски плодове. Джарнауга го донесе в Наглимунд — каза, че е защита срещу студа. — Той се разсмя неспокойно. — А в момента наистина ни е студено, нали? Опитай го.

Той го подаде на Тиамак.

Напитката беше сладникава и лютива. Тиамак преглътна и отпи още една глътка. След това върна меха на Странгиард.

— Добро е, но със странен вкус. Свикнал съм с горчивата фернска бира. Опитай.

— О, мисля, че е прекалено силно за мен — опъна се свещеникът. — Исках ти…

— Една глътка само ще те постопли. А може и да ти помогне да си избистриш неясните мисли.