![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
— Предстои ви да се разочаровате, Ранси. Предупреди ги. Предупреди ги всички.
— Знаем, че сте умен, сър.
— Как? Откъде знаете?
Тя го изгледа продължително, а след това се усмихна изключително странно и объркващо и стана.
— Просто помислих, че би трябвало да ви уведомя, сър, че искат да ме видят утре. Разбирате ли, знам, че те са умни, даже твърде умни. Като вас… само че не като вас. Те не виждат никаква полза от губенето на време. Във всеки случай, сър, сега имате малко време да помислите да намерите нов сержант, който да ме замести. Това дойдох да ви кажа, сър.
И излезе.
„Какво беше това? Те не я разжалват. Не биха го направили по този начин. Нещо друго имат наум. Ще го разбера, когато и тя го научи, утре сутринта.
А аз защо не върнах разговора към петела?“
Така се получаваше, когато човек е изтощен. Един притъпен ум е сляп за нюанса, дори за намека за намек, когато той предложи тясното мостче между празен чар и груба покана. Но пък колко години бяха минали, откакто за последен път бе играл такива игри? А Ранси? „Блянове за интимност може да са убийствени за жена, която е взела любов в ръцете си и след това я е удавила. Бездната да ме вземе, тези мисли са користни. Това, че смея да си представя нея и мен заедно — че смея да преобърна правилния ред на света, да повярвам, че който и да е от двама ни заслужава такова нещо.
Убиец и страхливец от едната страна, убийца на детето си от другата. Не са за тях нежните мигове, нито тихият смях, нито сладката наслада. Не е за тях нищо, наподобяващо любов или жажда за щастие — и, о, колко дълбок е гневът, ако потърсят удовлетвореност.
Не, тези неща са привилегия на невинните.
Защото със сигурност трябва да са невинни, за да пожелаят за себе си такива привилегии и след това да заявят, че са тяхно право.
Но за нас, виновните, самото желание е престъпление. Това, че бихме дръзнали да поискаме такива неща за себе си, за жалкия къшей живот, който ни е останал.
Забрави Ранси. Забрави всичко весело, отбягвай всякаква мисъл за нежност, Варет. Не е за теб и не е за нея. Не е, всъщност, за новия легион Хуст.
Оръжията и бронята могат да ни се смеят, тъй като те съществуват без гузна съвест и не знаят нищо за вината.“
Погледна окачения на централния пилон меч.
„Освен теб, разбира се. Ти ме познаваш твърде добре. Радваш се на новото ни събиране, макар и само за да предусетиш и после да видиш последното ми падение. Как ще се насладиш в подготвянето на отмъщението си! Знам, че то предстои, стари приятелю. И заради всичко, което предадох в теб, е, очаквам го с охота.“
Време беше да угаси лампите и стените на палатката да се превърнат в нещо тъмно и непроницаемо. Ако имаше нещо, което да го отличаваше от другите страхливци, това бе пълната липса на страх от тъмното. Познаваше го добре, като състояние, в което можеше да се скрие, тих и невидим.
„Но Майка Тъма ще смъкне това от нас. Ще ни даде очи, с които да пронижем всеки мрак. Мнозина може да сметнат това за благословия, за край на страха от онова, което не може да бъде видяно, което не може да бъде познато. Само страхът ли ни кара да се молим за отговори? Какво губим, като не знаем? Като не разбираме?“
Угаси лампите и седна на леглото; съжаляваше, че не е сляп и отвътре, и отвън. „Благослови ме с тъмнина, ако решиш, с благослов да не виждам. Направи го, Майко Тъма, и ще ти служа. Има времена, както сигурно знаеш добре, когато невежеството не е враг.“
Торас Редоун стоеше до прозорец със спуснати кепенци, загърната в сумрак. Прозорецът беше от високите, тесните, с изглед към ковачниците. Медните му кепенци бяха стари и очукани, ръбовете на всяко ребро огънати и неравни, и смътното сияние, минаващо през тях, бе като синьото на безлунна нощ. Светлите ленти, очертани по тялото ѝ, показваха, че е гола.
Бездействието бе отпуснало фигурата ѝ. Не се виждаше твърдостта, съпровождаща живот, минал във военна служба. Плътта по бедрата ѝ беше провиснала. Пиенето беше издуло корема ѝ, под закръглените рамене също се бяха натрупали тлъстини. Стоеше в профил, с гърдите, увиснали на тлъстините под тях. Смътно сините ивици светлина нашарваха фигурата ѝ като тайнствено писмо, с мелодичен и в същото време — пиянски замаян почерк.
Беше подстригала косата си късо, което парадоксално придаваше още повече женственост на главата и лицето ѝ.
След дълго мълчание тя извърна очи към него.
— Галар Барас. Като изгряващото слънце беше. Бързо да докосне желанието ми, още по-бързо — да избие тъмнината от дланта ми. Помня, че паднах на колене. Помня, че ядох горчива пръст. Човек би си помислил, че е сладка, нали? Вино и пръст или, по-скоро, вино и прах. Каквато и да е била отровата, трябва да е била безвкусна. Все едно, за нищо на света не мога да определя какво намерих за толкова горчиво, толкова жестоко стипчиво на езика ми.