Гаснещ зрак [bg]

Изръмжа неохотно на идващия да влезе, надигна се и седна на походното легло, и зачака поредния вестоносец с поредната още по-лоша новина, сякаш списъкът беше безкраен, а когато някъде се съберяха достатъчно много хора, керванът от новини така и не спираше. Не беше чудно, че повечето офицери залитаха между изтощението и некадърността, докато двете се подхранваха взаимно. Това, че историята изреждаше разкази за битки, тръгнали зле, пълни с ужасяващи грешки в преценката, порой от фатални решения и безсмисленото избиване на стотици, ако не и хиляди подведени войници, вече не го изненадваше.

Логистиката можеше да прояде като термити и най-здравото дърво…

Сержант Ранси влезе и Варет попита:

— Какво сега?

Тя трепна от тона му, извърна се да излезе… и в този миг Варет осъзна, че нищо официално не я е довело при него. Наруга се наум, вдигна ръка да я спре и каза:

— Не, чакай. Влез, Ранси. Седни на пейката там — някой я донесе по неизвестни за мен причини. Може би за да сядат гости? Изглежда разумно.

— Нищо няма, сър — каза тя. — Видях светлината, и сянката ви, и се зачудих защо още сте буден толкова късно.

— Ясно — отвърна той, докато тя сядаше плахо на пейката. — Струва ми се, че моментът е съвсем подходящ, Ранси. Тъкмо ме беше притеглила неволно една мисъл. Кажи ми, какво знаеш за навиците на термитите? Спомням си, че съм виждал могили — не, цели кули — в сухите земи на юг, построени от кал. Но тук в Куралд Галайн ние знаем за тях най-вече това, че унищожават дървото. Пазя в ума си образ за едно голямо дърво, проядено от тези насекоми — дали съм виждал такова нещо в детството си? Вероятно.

Тя го изгледа странно, след което каза:

— Помня една къща, която рухна, в селото, където живеех. Оказа се, че гредите били проядени отвътре. Сърцевината им беше на прах. Или поне така чух, сър. Но помня, че видях отломките. Общо взето, беше рухнала навътре. Тежестта на покривните греди, предполагам.