Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Датенар добави:
— Загубата на свобода нанася своята болка. Това е армия, която ритуално се самопопарва всяко утро. Войниците запълват дните си с приказки за свобода — някои дори се опитват да избягат, — но сега, уви, започват да разбират. Няма да има никаква свобода, нито тук, нито там — отвъд лагерните огньове, отвъд постовете. Никаква свобода изобщо, Фарор Хенд.
— Трябва да направим от легиона Хуст — каза Празек и прибра меча в ножницата — обещание. За всеки затворник, за всеки войник. Събуждаш се с болка? Тръгваш на поход с болка? Ядеш с нея? Спиш с нея? Вдишваш я с всеки поет дъх, издишваш я с всеки издишан? О, да, приятели. И ето го легион Хуст, отговор на всички вас.
— Легионът Хуст кладе огъня в ясната светлина на слънчевия изгрев — каза Датенар. — Поставя котела над въглените и строява войниците в колона. Ръцете във врялата вода, така започва болката на новия ден.
— Ще превърнем този легион в техния дом — каза Празек. — Личен храм, който да приюти личните им олтари на болка. Желязото сега се смее, в доказателство за своя плен, за своята безпомощност. Когато приключим с нашите войници, ще накараме желязото да плаче.
Фарор Хенд се взря в двамата мъже, в суровите им лица. „Бездната да ме вземе, седя срещу две чудовища… и благославям всяка тяхна дума.“
Стените на палатката бяха слаба преграда и през цялата си кратка кариера като войник в легиона Хуст Варет не се беше чувствал нито в безопасност, нито защитен от тях. Промазаното с восък платнище не успяваше дори да прикрие присъствието на обитателя нощем, с маслените светилници и фенери, които рисуваха силуети по стените. Когато, тъкмо преди да си легне, чу дращенето по платнището на входа, последвано след миг от почукване на дръжката на нож на страничния стълб, той помисли над възможността да не реагира. Но нямаше как да скрие присъствието си и да се престори, че го няма — щеше да е и детинско, и жалко.
Изръмжа неохотно на идващия да влезе, надигна се и седна на походното легло, и зачака поредния вестоносец с поредната още по-лоша новина, сякаш списъкът беше безкраен, а когато някъде се съберяха достатъчно много хора, керванът от новини така и не спираше. Не беше чудно, че повечето офицери залитаха между изтощението и некадърността, докато двете се подхранваха взаимно. Това, че историята изреждаше разкази за битки, тръгнали зле, пълни с ужасяващи грешки в преценката, порой от фатални решения и безсмисленото избиване на стотици, ако не и хиляди подведени войници, вече не го изненадваше.
Логистиката можеше да прояде като термити и най-здравото дърво…
Сержант Ранси влезе и Варет попита:
— Какво сега?
Тя трепна от тона му, извърна се да излезе… и в този миг Варет осъзна, че нищо официално не я е довело при него. Наруга се наум, вдигна ръка да я спре и каза:
— Не, чакай. Влез, Ранси. Седни на пейката там — някой я донесе по неизвестни за мен причини. Може би за да сядат гости? Изглежда разумно.
— Нищо няма, сър — каза тя. — Видях светлината, и сянката ви, и се зачудих защо още сте буден толкова късно.
— Ясно — отвърна той, докато тя сядаше плахо на пейката. — Струва ми се, че моментът е съвсем подходящ, Ранси. Тъкмо ме беше притеглила неволно една мисъл. Кажи ми, какво знаеш за навиците на термитите? Спомням си, че съм виждал могили — не, цели кули — в сухите земи на юг, построени от кал. Но тук в Куралд Галайн ние знаем за тях най-вече това, че унищожават дървото. Пазя в ума си образ за едно голямо дърво, проядено от тези насекоми — дали съм виждал такова нещо в детството си? Вероятно.
Тя го изгледа странно, след което каза:
— Помня една къща, която рухна, в селото, където живеех. Оказа се, че гредите били проядени отвътре. Сърцевината им беше на прах. Или поне така чух, сър. Но помня, че видях отломките. Общо взето, беше рухнала навътре. Тежестта на покривните греди, предполагам.