Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Там, зад гъсто осеяното с мъртви тела поле, зад начупената линия на неспасилите Рохан земни укрепления, зад широкия Андуин, залезните лъчи осветиха гъсти тъмни маси от воини, запълнили целия източен бряг на Великата Река. Бяха хиляди, десетки хиляди. От брега непрекъснато се отблъскваха нови салове и лодки и на зоркия хобит му се отдаде да разгледа дори спешно изграждащия се понтонен мост. И тогава той разбра, че всички смятани от тях за огромни сили на врага в действителност са били само авангард, изпратен напред да принуди роханците да встъпят в бой, за да не се отдръпнат при вида на многократно превъзхождащите ги сили на Господаря. На онзи бряг стояха недокоснати, свежи полкове, готови да се хвърлят към залеза, и малката, изтощена и измъчена войска на Пределите не можеше да им попречи.

Зад последните конници на Рохан се затвориха озъбилите се с остри колци набързо изработени врати на загражденията. Разби се, пръскайки кървава пяна вълната на смелата конна атака и истерлингите се устремиха напред, като че пред тях лежеше родната им степ. Сражението продължи още около час, докато не угасна залезът и нощта не забули света. Чак сега битката завърши.

Неизмерни са мъката и отчаянието на разбита войска, казано е в книгите. Но кралят на Пределите не остави на никого от своите оцелели воини и миг за тягостни размисли. Набързо събрания съвет реши и стотниците обявиха кралската заповед – всички ранени да се оставят на грижите на местните овчари, да бъдат изоставени обозите, да качат на коне оцелялата пехота и в бърз галоп да се изтеглят към Едорас. Стана ясно, че източен Рохан е загубен. Вече тръгнаха напред куриери да вдигат хората, на опълчението беше заповядано да се събере край столицата...

Хобитът не сдържа сълзите си, докато наблюдаваше как воините на Пределите се разделяха с ранените си. Суровите пастири на Емин Муил (тя беше малко по малко заселена след края на Войната за Пръстена) отнасяха внимателно на ръце стенещите хора някъде в мрака. На лицата на всички хобитът четеше обреченост, но и решимост. Някои тежко ранени, чувствайки края, молеха другарите си да ги избавят от мъченията – и на тази гледка Фолко вече не можа да издържи, обърна се и запуши уши, макар че хората умираха мълчаливо, като не си позволявайки дори предсмъртен стон.

Кралят не позволи войската да отдъхне и миг. Доведени бяха резервните коне, разпрегнати бяха всички животни от войсковия обоз, и с първите лунни лъчи оцелялата част на воините на Пределите тръгна на свой ред на пробив към Едорас, а може би и по-на-татък... А зад гърбовете им се разнесе донесеното от издайническия вятър грубото, но изпълнено с ликуваме пеене. Воините на Олмер празнуваха победата.