Лебедова песен [bg]

— Продължавай. — Пол и Хю слушаха внимателно младия мъж, както и всички останали.

— Просто го държах и наблюдавах как се оформя картината, подобно на една от онези мозайки, които имаха в параклиса на сиропиталището: ако ги гледаш прекалено дълго, можеш да се закълнеш, че са оживели и са се раздвижили. Това беше същото — само че в следващия миг вече не беше просто картина. Беше истинско. Намирах се на някаква покрита със сняг нива. Вятърът духаше силно и беше мъгливо… но проклятие, доста студено си беше! Видях някакъв човек да лежи на земята. В началото си помислих, че са купчина парцали, но после осъзнах, че е човешко същество. Точно до него в снега беше легнал кон. — Робин огледа глуповато слушащите го момчета, след което отново насочи поглед в Сестрата. — Странно, а?

— Какво друго видя?

— Големият тип дойде на бегом на нивата. Носеше черна маска и мина на два метра от мен. Изкара ми ангелите. Исках да отскоча назад, но той продължи напред. Кълна се, че дори видях следите, които остави в снега. Също така го чух да крещи „Суон“. Чух го съвсем ясно, както чувам собствения си глас в момента. Звучеше изплашен. След това коленичи до лежащата на земята и се опита да я събуди.

— Нея? Какво имаш предвид — че е била жена?

— Момиче. Мисля, че той викаше името ѝ: Суон.

„Момиче — помисли си Сестрата. — Момиче на име Суон — към нея ни води стъкленият пръстен!“ Зави ѝ се свят. Почувства се слаба и затвори очи за момент, за да не припадне. Когато ги отвори отново, цветовете на стъкления пръстен пулсираха зашеметяващо.

Пол се беше изправил. Макар да беше спрял да вярва в силата на пръстена, преди Хю да спаси момчето, сега направо трепереше от вълнение. Вече нямаше значение, че не може да види нищо в стъклото, може би беше сляп и не гледаше достатъчно надълбоко. Може би причината се криеше в това, че беше отказал да повярва в нещо друго освен в себе си или съзнанието му просто не беше настроено на друга честота. Но ако този млад мъж виждаше нещо в пръстена и беше изпитал така нареченото „сънебродене“, за което говореше Сестрата, то може би тогава наистина търсеха реален човек.

— Какво друго? — попита Пол. — Видя ли нещо друго?

Робин отговори:

— Когато се канех да отскоча назад от големия тип с черната маска, видях нещо на земята почти пред мен. Някакво животно, което беше премазано и кърваво. Не знам какво беше, но някой го беше подредил много добре.

— Мъжът с маската? — попита нетърпеливо Сестрата. — Видя ли го откъде дойде?

— Не. Както вече споменах, беше малко мъгливо. Одимено, по-скоро. Подушвах много дим във въздуха. И някаква друга миризма — някаква воня. Мисля, че имаше още двама души, но не съм напълно сигурен. Картината започна да избледнява и да се разпада. Тази воня не ми харесваше и исках да се върна тук. След това се озовах ей там с това нещо в ръцете си. И всичко свърши.

— Суон — прошепна Сестрата и погледна Пол. Видя изумлението в ококорените му очи. — Търсим момиче на име Суон.