Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Едва тогава, докато мислеше за сандъците, сякаш те бяха най-важното, тя усети, че просто иска да отложи най-трудната част от приготовлението.
— Кураж — каза си тя сухо. — Сърце на айилка.
Оказа се напълно възможно да си обуе човек чорапите, без да сяда, стига да нямаш нищо против да поподскачаш малко. Последваха чифт здрави обувки, подходящи за дълъг път, както и една копринена риза, бяла и мека. Сетне дойде ред на тъмнозелената рокля за езда. За съжаление тя бе доста тясна, което й напомни напълно ненужно, че за известно време няма да й е много приятно да сяда.
Да излиза навън нямаше смисъл. Баир и Амис вероятно се бяха прибрали в шатрите си, но тя нямаше намерение да рискува да я видят, че го прави. Щеше да е все едно че им е ударила шамар. Стига да подействаше, разбира се. Ако не, чакаше я дълга езда.
Тя нервно отри длани, след което обгърна сайдар и се остави той да я изпълни. И се сгърчи. Сайдар те правеше по-чувствителен към всичко, включително към собственото ти тяло, от което точно в този момент Егвийн спокойно можеше и да се лиши. Да се опитваш да направиш нещо ново, нещо, което никой досега не се е опитвал да постигне, доколкото й беше известно, означаваше да го правиш бавно и много предпазливо, но поне този път й се искаше да се освободи от сайдар колкото се може по-скоро. Тя енергично преля потоци на Въздух и ги запреде малко по-така.
Въздухът заблещука и отсрещната страна шатрата се обгърна в мъгла. Ако беше права, току-що беше създала едно място, където вътрешността на шатрата й беше толкова подобна на отражението й в Тел-айеран-риод, че почти нямаше разлика. Едното просто беше другото. Но имаше само един начин да се увери.
Тя метна на рамо дисагите си, взе под мишница вързопа и пристъпи през сплита, след което отпусна сайдар.
Озова се в Тел-айеран-риод. Увери се само от това, че запалените допреди малко лампи вече не горяха, но въпреки това беше светло. Вещите се отместваха леко при всеки поглед — легенчето, някакво сандъче. Беше се озовала в Тел-айеран-риод в плът. Не го усещаше по-различно, отколкото когато бе идвала насън.
Надникна навън. Луната светеше бледо над шатрите, между които не гореше огън и не се движеше никой, и над Кайриен, който изглеждаше странно далечен и загърнат в сенки. Оставаше единствено проблемът как всъщност да стигне до Салидар. Мислила беше по този въпрос. До голяма степен всичко зависеше от това, доколко контролът й в плът ще е толкова силен, колкото когато се превръщаше в част от Света на сънищата.
Крепейки в ума си онова, което трябваше да намери, тя заобиколи шатрата… и се усмихна. Пред нея стоеше Бела, ниската рунтава кобила, на чийто гръб бе напуснала Две реки сякаш преди цял един живот. Бела само насън, но все пак вдигна глава и изцвили, щом я видя.
Егвийн пусна дисагите, прегърна кобилата и прошепна:
— И аз се радвам, че те виждам отново. — Черното влажно око, което я погледна, наистина беше на Бела, сънувано или не.
Беше оседлана, както си я беше представила. Съвсем обикновено, но седло. Егвийн го изгледа малко накриво, зачудена как ли ще изглежда с меко платнище отгоре, а после й хрумна нещо. Стига да знаеш как, можеш да промениш всичко в Тел-айеран-риод, дори себе си. Щом имаше достатъчно контрол, за да направи Бела в плът… Тя се съсредоточи…
После с усмивка нагласи дисагите и вързопа, яхна Бела и се намести съвсем удобно.
— Не е измама — прошепна тя на кобилата. — Едва ли ще очакват да яздя чак до Салидар в това състояние. — Е, ако си помислиш, можеха и да очакват. Но все пак, с айилско сърце или без, всичко си имаше граници. Тя нежно потупа Бела по врата. — Трябва да пристигна колкото се може по-бързо, затова трябва да тичаш като вятъра.
Преди да й е останало време да се изкиска, представяйки си как късокраката Бела лети като вятъра, кобилата просто го направи. Пейзажът наоколо затрептя и се понесе вихрено назад. За миг Егвийн стисна здраво гривата й и зяпна. Сякаш всяка стъпка на Бела ги отнасяше мили напред. При първата се озоваха на брега на реката под града и още докато понечваше да дръпне юздите, за да спре Бела да не скочи с главата надолу във водата, следващата стъпка ги отнесе в гористите хълмове.