Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Усети очите на Авиенда забити във врата му и ушите му уловиха някакъв стържещ звук. Обърна се. Седнала със скръстени крака до стената на шатрата, айилката точеше ножа си и го гледаше.
Когато Нейлсийн влезе с Дерид и Талманес, Мат ги посрещна с думите:
— Отиваме да погъделичкаме няколко Айез Седай под брадичките, да измъкнем едно опърничаво муле и да поставим едно момиченце с вирнато носле на Лъвския трон. Ах, да. Това е Авиенда. Не я поглеждайте накриво, щото ще се опита да ви среже гръцмулите в току-виж си срязала своя по погрешка. — Жената се разсмя, сякаш беше изрекъл най-страхотната шега на света. Но не престана да си точи ножа.
В един момент Егвийн не можа да разбере защо болката престана да нараства. После се надигна от чергата и се изправи. Хлипаше толкова силно, че чак хълцаше. Много й се искаше да си издуха носа. Не знаеше откога не беше плакала толкова силно. Знаеше само, че гори от кръста чак до коленете. Да се изправи и да застане неподвижно й струваше огромно усилие. Долната риза, за която се надяваше, че макар и малко ще я защити, отдавна беше свалена. По лицето й се стичаха сълзи и тя стоеше и ревеше като момиченце.
Сорилея, Амис и Баир я гледаха сурово, а те не бяха единствените — още много жени седяха наоколо на възглавнички или полуизтегнати, приказваха си или се наслаждаваха на чая, поднесен от една крехка гай-шайн. Жена, слава на Светлината. Всички бяха жени. Мъдри и чирачки, все жени, на които Егвийн беше казвала, че е Айез Седай. Беше само благодарна, че това, дето е накарала някои да си помислят, че е такава, не се смяташе: нямаше да го преживее! Смяташе се само изречената лъжа, но имаше и изненади. Косаин, длъгнеста жълтокоса Миагома от септата Трънлив хребет бе изръмжала, че Егвийн няма тох към нея, но въпреки това бе останала за чая, както и Естаир. Ейрон, от друга страна, като че ли искаше да я разреже на две, а пък Суранда…
Като се мъчеше да отмахне с мигане мъгливата пелена на сълзите, Егвийн погледна към Суранда. Тя седеше с три Мъдри, бърбореше си с тях и от време на време хвърляше поглед към нея. Суранда беше абсолютно безмилостна. Не че другите бяха много милостиви. Коланът, който Егвийн беше намерила в едно от сандъчетата си, беше тънък и жилав, а тези жени имаха силни ръце.
Егвийн никога през живота си не се беше чувствала толкова засрамена. Не че беше съвсем гола и ревеше като бебе. Е, плачът отчасти беше причината. Не че всички те бяха гледали как я пердашат, докато изчакваха реда си. Това, което я караше да се срамува, беше, че го понесе толкова зле. Едно айилско дете щеше да прояви повече твърдост. Е, на едно дете изобщо нямаше да му се наложи да го понесе, но по принцип това си беше чистата истина.
— Свърши ли? — Този глас нейният ли беше? Колко ли щяха да й се смеят тези жени, ако разберяха с какво усилие беше събрала куража си.
— Само ти знаеш цената на честта си — отвърна й равнодушно Амис. Коланът висеше от ръката й. Мърморенето в шатрата беше секнало.
Егвийн въздъхна, поклати глава и пак изхлипа. Всичко, което трябваше да каже, бе, че е свършило — и щеше да свърши. Можеше да каже „достатъчно“ след всеки един удар от всяка жена. Можеше да…
Тя присви очи, коленичи и пак легна на чергата. Ръцете й минаха под полите на Баир да стиснат кокалестите й глезени през меките й чизми. Този път щеше да удържи куража си. Този път нямаше да заплаче. Този път нямаше да рита, нито да се мята, нито… Коланът все още не беше я ударил. Тя надигна глава, примигна и ги изгледа с гняв.
— Какво чакате? — Гласът й все още трепереше, но се долавяше и силната нотка на гнева й. Да я карат и да чака на всичко отгоре? — Тази нощ ме чака път, ако не сте забравили. Хайде да свършваме.
Амис пусна колана на пода до главата й.
— Тази жена няма тох към мен.
— Тази жена няма тох към мен — чу се и тъничкият глас на Баир.
— Тази жена няма тох към мен — заяви натъртено Сорилея, наведе се и отметна влажния кичур от лицето на Егвийн. — Знаех си, че си айилка в сърцето си. Но не ставай прекалено горделива, момичето ми. Ти срещна своя тох. Стани преди да сме решили, че се перчиш.
А после започнаха да й помагат да се изправи, да я прегръщат и да бършат сълзите й, дори й подадоха кърпичка да издуха най-сетне носа си. Останалите жени се струпаха около нея и всички обявяваха, че тя няма тох към тях, след което добавяха собствените си прегръдки и усмивки. Тъкмо усмивките бяха най-смайващото — дори Суранда й се засмя като на сестра. Частица от Егвийн, която не беше увита плътно в джи-е-тох, си помисли, че може би това, което бе казала накрая, също й бе помогнало, както и най-вече това, че отново бе легнала на пода. Може би в началото не го беше понесла с присъщото на айилците безразличие, но накрая… Сорилея беше права. В сърцето си бе станала айилка. Помисли си, че част от сърцето й завинаги ще си остане айилско.