Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
С Карридин — пълно разочарование. С наблюдаването на проклетата къща — пълен провал. А колкото до палата…
Мат беше разбрал накъде ще тръгнат нещата още първата нощ, когато най-сетне се върна в стаите си. Олвер беше там, вече нахранен и сгушил се в един стол, разгърнал „Пътешествията на Джейин Бродяжника“ под светлината на запалените светилници. Изобщо не изглеждаше притеснен, че са го преместили от собствената му стая. Мадик беше спазил обещанието си. Естествено — с толкова жълтици, които беше напъхал в кесията си. В „стаята за цупльовци“ сега беше поставено едно легло за Олвер. Ха да видим дали Тилин ще се опита да му направи нещо пред очите на невинното дете! Оказа се обаче, че кралицата също не си е губила времето. Мат се промъкна до кухните като лисица, с прибежки от единия ъгъл до другия, спусна се мълниеносно по стълбището… и разбра, че храна за него няма.
О, миризмите на готвено изпълваха въздуха с благодат, зачервени мръвки с хрупкава кожичка се въртяха на шишовете над големите огнища, котлета къкреха върху белите плочки на печките и готвачки непрекъснато отваряха фурните, за да извадят едно или друго. Нямаше храна само за Мат Каутон. Усмихнати жени в безукорно бели престилки не обръщаха внимание на неговите усмивки и му препречваха пътя, когато се опитваше да се приближи до източниците на тези великолепни миризми. Усмихваха се и го плесваха през ръцете всеки път, когато посегнеше да грабне някой самун или дори само някоя лъскава репичка. Усмихваха се и му казваха, че не трябва да си разваля апетита, щом като ще вечеря с кралицата. Знаеха. И последната слугиня тук го знаеше! Почервенял от срам, той побърза да се прибере в стаите си, горчиво съжалявайки за оная вмирисана риба, дето му я предложиха на обяд. Заключи вратата след себе си. Жена, която можеше да умори човек от глад, сигурно беше способна на всичко.
Лежеше на един зелен копринен килим и играеше на змии и лисици с Олвер, когато пъхнаха под вратата му втора бележка.
„Казвали са ми, че е по-приятно да хванеш гълъбче в полет и да го видиш как пърха, но рано или късно гладната птичка сама ти каца на ръчичката.“
— Какво има, Мат? — попита Олвер.
— Нищо. — Мат смачка бележката. — Още една игра?
— О, да. — Хлапакът беше готов да играе тъпата игра по цял ден. — Мат, ти опита ли оня печен бут, дето го готвиха снощи? Аз така и не можах…
— Просто си хвърли зара, Олвер. Просто хвърли проклетия зар.
На връщане към папата третата нощ той си купи хляб, маслини и овче сирене, и добре че го направи. В кухнята пак бяха получили нареждания. Проклетите жени направо му се изсмяха в лицето, докато размахваха димящите блюда с месни гозби и риби току под носа му и му казваха да не си развали триж проклетия си апетит.
Той обаче запази достойнство. Изобщо не се опита да грабне някое блюдо и да побегне. Не, Мат само изпружи крак и най-елегантно развя въображаемия си плащ.
— О, прелюбезни дами, просто съм съкрушен от топлата ви гостоприемност.
Оттеглянето му обаче щеше да е доста по-добро, ако една от готвачки те не беше изграчила зад гърба му:
— Кралицата скоро ще се нагости с печено патенце, момко. — Много забавно. Останалите жени така се разреваха, че сигурно се затъркаляха по пода от смях, но той не се обърна. Страшно забавно.
Хлябът, маслините и соленото сирене се оказаха чудесно ядене, като се добави и водата от умивалника, с която да ги преглътне. След първия ден бяха престанали да му носят пунш в стаята. Олвер се опита да му каже нещо за печена риба със сос от горчица и стафидки, но Мат го скастри да не приказва много, а да наблегне на четенето.
Тази нощ никой не му пъхна бележка под вратата. И никой не се опита да влезе. Той започна да си мисли, че нещата може да тръгнат и към по-добро. Утре беше Птичия празник. Според това, което беше чул за костюмите, които си обличаха на този празник мъжете, както и жените, Тилин най-вероятно щеше да си намери друго патенце, което да подгони. Все някой щеше да излезе от онази проклета къща срещу „Розата на Елбар“ и да му връчи най-после проклетата Купа на ветровете. Просто беше крайно време нещата да тръгнат към по-добро.