Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
също луд изглеждащ весел маскиран като шотландец някакъв бял тип не разбрах името
Тя ги виждаше или не ги виждаше не мога да бъда сигурен тя просто стоеше там
Беше идея на Реха заведи я горе на върха на Еверест щом веднъж си бил там единственият път е надолу
Посочих я с пръст качихме се горе
Не я бутнах
Реха я бутна
Не бих я бутнал
Спуно
Разбери ме Спуно
По дяволите
Обичах това момиче
Салахудин си мислеше как Сисодия със забележителната си дарба за среща с шанса (Джебраил изстъпващ се пред лондонския трафик, самият Салахудин паникьосващ се пред една отворена самолетна врата и сега вероятно Алилуя Коун във фоайето на нейния хотел) най-накрая случайно се беше сблъскал със смъртта; и мислейки също за Али, по-малко щастлива падаща от него, правеща (вместо лелеяното самотно изкачване на Еверест) това позорно смъртоносно слизане — и затова как ще умре заради строфите си, но не можеше да открие причина в себе си да нарече смъртната присъда несправедлива.
На вратата се почука.
— Моля отворете, полиция!
Въпреки всичко Кастурба им се беше обадила. Джебраил вдигна капака на вълшебната лампа на Ченгиз Чамчауала и го пусна да падне, тракайки на пода. Той е скрил пистолет вътре, осъзна Салахудин.
— Внимавайте — изкрещя той. — Тук има въоръжен човек! Чукането престана и сега Джебраил потърка с ръка лампата отстрани: един път, два пъти, три пъти.
Револверът скокна в другата му ръка. Появи се страховит джин с чудовищен ръст, спомни си Салахудин.
— Какво желаеш? Аз съм роб на този, който притежава лампата.
Какво ограничаващо нещо е оръжието, мислеше Салахудин, чувствайки се странно откъснат от събитията. — Подобно на Джебраил, когато започна болестта. — Да, наистина, едно от най-ограничаващите неща. — Защото колко малко възможности за избор имаше, сега, когато Джебраил беше въоръженият човек, а той невъоръженият; колко се беше смалила вселената! Истинските джинове от миналото имаха властта да отварят портите на Безкрайното, да правят всички неща възможни, да превръщат всички чудеса в достижими; колко банално в сравнение с този модерен призрак, този деградирал наследник на могъщи предци, този треперещ роб на една лампа от двадесети век.
— Преди много време ти казах — тихо каза Джебраил Фаришта, — че ако сметна, че болестта никога няма да ме напусне, че винаги ще се връща, аз няма да мога да го понеса.
След това много бързо, преди Салахудин да може и пръст да помръдне, Джебраил пъхна дулото на пистолета в устата си; и дръпна спусъка; и беше свободен.
Той стоеше на прозореца на своето детство и гледаше към Арабско море. Месечината беше почти цяла; лунната светлина, простираща се от скалите на Скендъл Пойнт към хоризонта, създаваше илюзията за една сребърна пътека, като път в блестящите коси на водата, подобно на път към чудотворна страна. Той поклати глава; повече не можеше да вярва в приказки. Детството беше свършило и изгледът от прозореца му не беше нещо повече от старо и сантиментално ехо. По дяволите с него! Нека дойдат булдозерите. Ако старото отказваше да умре, новото не можеше да бъде родено.
— Ела — каза гласът на Зинат Вакил до рамото му. Изглеждаше, че въпреки всичките му злосторничества, слабост, вина — въпреки неговата човечност — той получаваше друг шанс. Не се водеше сметка за щастливите случайности на хората, това беше ясно. Ето я просто до него, хващайки го за лакътя.
— Вкъщи — предложи Зини. — Давай да се махаме по-бързо оттук.
— Идвам — отвърна той и се обърна с гръб към изгледа.