Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Очите му не искат да се затворят — оплака се моллата. — Трябваше да го направите преди това.
Набит прагматичен тип бе този молла с брадата без мустаци. Отнасяше се към мъртвото тяло като към всекидневно нещо, нуждаещо се от миене, както колата, прозореца или чинията имат нужда.
— Ти си от Лондон? Самия Лондон? — Бях там много години. Бях портиер в хотел „Кларидж“. — Оо? Така ли? Колко интересно. Човекът искаше да води салонни разговори! Салахудин беше ужасен. Това е баща ми, не разбираш ли?
— Тези дрехи — попита моллата, посочвайки последното облекло на Ченгиз от курта и паджама, тези, които болничният персонал беше разрязал, за да стигне до гърдите му. — Имаш ли нужда от тях?
— Не. не. Вземи ги. Моля.
— Много си любезен.
Малки парченца черен плат бяха напъхани в устата на Ченгиз и под клепачите му.
— Този плат е бил в Мека — каза моллата.
— Извади го!
— Не разбирам. Това е свят плат.
— Чу ме: вън, вън. Нека Бог се смили над душата ти.
И:
Носилката, поръсена с цветя, подобно на извънмерно бебешко креватче.
Тяло, обвито в бяло, със стружки от сандалово дърво за аромат, разпръснати върху него.
Още цветя и едно покривало от зелена коприна със стихове от Корана по него, избродирани със златни конци.
Линейка с носилка, почиваща в нея, очакваща разрешението на вдовиците да тръгне.
Последно сбогом от жените.
Гробището. Опечалени мъже, втурнали се да вдигнат носилката на своите рамене, стъпкват крака на Салахудин, откъсвайки парче от нокътя на големия му пръст.
Сред опечалените един отчужден стар приятел на Ченгиз тук въпреки двойната си пневмония; и друг джентълмен, плачещ изобилно, самият той ще умре на следващия ден; асорти — крачещите летописи на живота на един мъртъв човек.
Гробът. Салахудин се спуска в него, застава откъм главата, гробарят откъм краката. Ченгиз Чамчауала е спуснат надолу. Тежестта на бащината ми глава, лежаща върху ръката ми. Аз я положих в гроба.
Светът, беше писал някой, е място, което доказваме като действително, умирайки в него.
Чакаше го, след като се върна от гробището: една медна и пиринчена лампа, неговото подновено наследство. Той отиде в кабинета на Ченгиз и затвори вратата. Там бяха старите му пантофи до леглото: той се беше превърнал, както предсказа, в „чифт празни обувки“. Чаршафите още носеха отпечатъка от тялото на баща му; стаята беше пълна със задушаващ парфюм: сандалово дърво, камфор, карамфил. Той взе лампата от полицата и седна на писалището на Ченгиз. Изваждайки носна кърпа от джоба си, потърка чевръсто: един път, два пъти, три пъти.
Всички светлини светнаха изведнъж. Зинат Вакил влезе в стаята.
— О, Боже, съжалявам, може би искаше да са изгасени, но със спуснати щори просто ще е много тъжно.
Размахвайки ръце, говорейки високо със своя красив дрезгав глас, с коса, сплетена веднъж завинаги в конска опашка до кръста, ето я тук, неговият личен джин.
— Чувствам се толкова лоша, че не дойдох по-рано, просто се опитвах да те нараня, какво време избрах, толкова глупаво робуване на собствените прищевки, яр, хубаво е да те видя, бедно осиротяло гъсе!
Беше същата както винаги, потопена в живота до шия, съчетавайки случайни лекции по изкуство в университета с лекарската си практика и политическата дейност.
— Знаеш ли, бях в проклетата болница, когато дойде? Бях точно там, но не знаех за баща ти, докато не свърши, и дори тогава не дойдох да те прегърна, каква кучка, ако искаш да ме изхвърлиш, няма да се оплаквам.
Това беше щедра жена, най-щедрата, която познаваше. Когато я видиш, ще узнаеш, беше си обещал той, и излезе, че е вярно.