Сатанински строфи
- Автор: Рушди Ахмед Салман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сатанински строфи». Краткое содержание книги:
Основната тема на романа — това са емигрантите и емиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в новата култура, неизбежността на възвръщането към корените.
Повествованието в романа се разгръща в две паралелни сюжетни линии: в съвременен Лондон и в древна Арабия във времената на Пророка Мохамед. Съвременната линия започва с терористичен атентат в самолет, от който изпадат и се подлагат на фантастична метаморфоза двама индийци мюсюлмани — Джебраил Фаришта (Gibreel Farishta) и Саладин Чамча (Saladin Chamcha).
Актьорът Чамча, индийски емигрант, работи в Британия при озвучаване на филми, женен е за англичанка, няма деца. След като чудодейно се спасява при терористичния акт, той постепенно се превъплъщава в сатир, а после в дявол. Заради това преображение бива преследвана от полицията, той се крие в лондонски хотел, но също така провокира в средите на младите лондончани мода на диаболизъм. Накрая отново се превръща в човек.
Плейбоят Фаришта, който в Индия е знаменит актьор от Боливуд със специализация в роли на индуистки богове, преследван от призрака на извършилия самоубийство негова любовница, става въплъщение на архангел Гавриил (в ислямската традиция — Джебраил). В Лондон той изживява бурен роман с алпинистката Алисия, в качеството си на архангел той извършва пътувания във времето и пространството. По време на своите пътешествия до Мека (наричана в романа Джахилия) той среща пророка Мохамед (наричан Посланик и Махунд) в момента на самото начало на развитие на исляма. Вероятно именно тази част на романа е предизвикала гнева на иранския лидер аятоллах Хомейни: в един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Джахилия се съгласява да признае,че няколко езически богини притежават особен статут в в очите на Аллах; а в друг епизод бившият последовател на Махунд, поетът Баал, се крие в бордей, в който проститутките се представят пред него с имената на жените на Посланика. Макар че м друг сюжетен момент Джебраил се среща с религиозен лидер фанатик, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се узнае самият Хомейни като прототип.
Романът завършва с това, че Фаришта, чиито пътешествия могат да се разглеждат и като епизоди на изостряща се шизофрения, в пристъп на ревност убива Алисия. Чамча след сдобряването с баща си се връща да живее в Индия.
— Обичам те — чу се той да казва, карайки я да се спре в крачка.
— О’кей, няма да те държа отговорен за това — най-накрая каза тя, изглеждайки страшно доволна. — Равновесието на съзнанието ти сигурно е нарушено. Имаш късмет, че не си в някоя от нашите големи, големи държавни болници; те слагат умопобърканите до пристрастени към хероина и има такъв наркотрафик в болничните стаи, че бедните шизоици свършват с лоши навици. Както и да е, ако го кажеш пак след четиридесет дена, внимавай, защото тогава може би ще го взема на сериозно. Точно сега може да е заболяване.
Повторното влизане на Зини (непобедена и изглежда необвързана) в живота му завърши процеса на обновление, на възстановяване, който беше най-изненадващият и парадоксален резултат от смъртоносната болест на баща му. Старият му английски живот, неговите странности, неговите злини, сега изглеждаха много далече, дори неуместни, подобно на неговия съкратен псевдоним.
— Крайно време беше — одобри Зини, когато й каза за връщането си към Салахудин. — Сега най-после можеш да спреш да играеш.
Да, това приличаше на началото на нов етап, в който светът ще бъде твърд и действителен и в който вече я нямаше широката фигура на един родител, стояща между него и неизбежността на гроба. Един осиротял живот, подобно на Мохамедовия, подобно на всеки. Един живот, осветен от една странно лъчиста смърт, която продължаваше да блести в съзнанието му подобно на един вид вълшебна лампа.
Трябва да мисля за себе си отсега нататък като живеещ непрекъснато и преди всичко в бъдещето, реши той няколко дена по-късно в Зининия апартамент на Софая Колидж Лейн, докато се съвземаше в леглото от зъбатото й въодушевление при правенето на любов. (Тя плахо го беше поканила у дома си, като че сваляше було след дълго криене.) Но една история не може да бъде отхвърлена толкова лесно, все пак той живееше също и в настоящия момент на миналото и старият му живот се готвеше отново да се надигне около него, за да завърши последното си действие.
Той осъзна, че е богат човек. Според разпорежданията в завещанието на Ченгиз огромното богатство на магната и безбройните му бизнес интереси трябваше да бъдат управлявани от изтъкнати попечители, като доходите бъдат разделяни поравно между три лица: втората жена на Ченгиз Насрийн, Кастурба, която споменаваше в документа като „в истинския смисъл на думата моята трета“ и неговия син, Салахудин. Обаче след смъртта на двете жени попечителството можеше да бъде разпуснато, щом Салахудин решеше: накратко той наследяваше всичко. „При условие — лукаво беше добавил Ченгиз Чамчауала, — че нехранимайкото приеме дара, който преди това отхвърли с презрение, а именно реквизираното училище, разположено на Солан, Химачал Прадеш.“ Ченгиз може и да бе отсякъл едно орехово дърво, но никога не бе опитвал да изреже Салахудин от завещанието си. — Къщите на Пали Хил и Скендъл Пойнт обаче бяха изключени от тези разпореждания. Първата направо преминаваше у Насрийн Чамчауала, втората също веднага ставаше изцяло собственост на Кастурбабаи, която бързо обяви намерението си да продаде старата къща на строителни компании. Мястото струваше милиони рупии и Кастурба беше напълно несантиментална към недвижимо имущество. Салахудин яростно възрази и беше жестоко повален.
— Аз живях целия си живот тук — съобщи му тя. — Затова само аз мога да реша.
Насрийн Чамчауала беше напълно безразлична към съдбата на стария дом.
— Още един жилищен блок с асансьори и един къс по-малко от стария Бомбай — вдигна рамене тя. — Какво значение има? Градовете се променят.
Тя вече се готвеше да се върне на Пали Хил, сваляйки кутиите с пеперуди от стените, събирайки препарираните си птици в салона.
— Зарежи това — каза Зинат Вакил. — Така и така не би могъл да живееш в този музей.
Тя беше права, разбира се; едва беше решил да обърне лице към бъдещето и веднага започна да се занимава с глупости и да съжалява за края на детството.
— Тръгнала съм да се срещна с Джордж и Бхупен, спомняш ли си? — каза тя. — Защо не дойдеш с мен? Трябва да започнеш да се гмуркаш в града.
Джордж Миранда току-що бе завършил един документален филм за общностите, интервюирайки индуисти и мюсюлмани с всякакви отсенки на мненията. Фундаменталисти от двете религии веднага бяха опитали да издействат заповед за забрана на прожекциите на филма и въпреки че бомбайс-ките съдилища бяха отхвърлили това искане, случаят беше отишъл нагоре до Върховния съд. Джордж, дори по-брадясал, с по-дълга коса и по-увиснал търбух, отколкото Салахудин си го спомняше, пиеше ром в една пивница в Дхоби Талао331 и блъскаше масата с песимистични юмруци.
331
Квартал в Бомбай.