Кладенецът на възнесението

Но докато наблюдаваше приближаващата се буря, умът му по навик продължаваше да анализира. С почерпено от резервите зрение той различаваше ясно, че намиращите се в далечината чудовища — особено по-големите — мъкнат изтръгнати дървета. Бяха се подготвили — по свой начин — да разбият портите. Дърветата нямаше да са толкова ефикасни като тараните, но и портите не бяха създадени да издържат на подобни удари.

„Тези колоси са по-умни, отколкото очаквахме — помисли Сейзед. — Щом познават абстрактната цена на парите, макар че нямат икономика. Досетили са се, че им трябват инструменти, за да разбият портите, макар да не знаят как да ги изработят“.

Първата вълна колоси стигна стената. Войниците започнаха да хвърлят отгоре големи камъни. Хората на Сейзед също бяха натрупали купчини камъни. Но след като стрелите Нямаха почти никакъв ефект, какво ли щяха да свършат камъните? Колосите заляха подножието на стената като води на изпуснат бент. Заблъскаха с юмруци по портата и тътнежът от ударите им отекна надалече.

— Шестнайсети батальон! — провикна се отдолу един вестоносец, пристигнал при портата на Сейзед. — Лорд Кулий!

— Тук! — отвърна един офицер от кулата, на която бе и Сейзед.

— Пютриумната порта се нуждае незабавно от подкрепления! Лорд Пенрод нареди да отделите шест роти и да ме последвате!

Лорд Кулий се зае да издава нужните заповеди. „Шест роти — помисли Сейзед. — Шестстотин души. От нашите хиляда“. Припомни си думите на Клъбс: че двайсет хиляди войници може да ти изглеждат много, но не и когато ги разпростреш по стените на един толкова голям град.

Шестте роти тръгнаха и дворът около портата изведнъж сякаш опустя. Тревогата на останалите четиристотин души — триста долу и сто на стената — нарасна. Сейзед затвори очи и се пресегна към металоема, където бе съхранил изострен слух. Изведнъж чу ясно… удари на дърво върху дърво. Писъци. Човешки писъци. Бързо затвори металоема, почерпи от резервното зрение, наведе се напред и погледна към участъка от стените, където се водеше битката. Колосите мятаха обратно хвърлените по тях камъни — и бяха много по-точни от защитниците. Сейзед подскочи, когато видя как един камък размазва лицето на млад войник и тялото му отхвърча назад. Затвори металоема и рязко си пое дъх.

— Кураж! — извика един от командирите на стената. Беше съвсем млад, не повече от шестнайсетгодишен, с благороднически одежди. Разбира се, повечето хора в армията бяха на тази възраст.

— По места… — продължи командирът. Гласът му прозвуча неуверено и той внезапно млъкна, забелязал нещо в далечината. Сейзед се обърна и погледна натам.

Колосите бяха тръгнали покрай стената към река Чанерел и другите порти.

Между които и портата на Сейзед.