Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Но те не са ви привлекли — каза тя. — Госпожица Пул каза на графа, че сте голяма беля.
Елоиз въздъхна тежко и сви рамене.
— Докторът ме спаси от един таван, а после го заловиха. Аз тръгнах след него с револвера му и се опитах да го спася на свой ред. Но… съжалявам, трудно ми е да говоря за това… застрелях един човек. Убих го.
— Но това е отлично — отвърна госпожица Темпъл. — Аз не съм застрелвала никого, но убих един човек с ръцете си и още един с помощта на едно колело на карета. — Елоиз не отговори, така че госпожица Темпъл продължи услужливо: — И дори говорих за това — е, доколкото изобщо някой говори за нещо — с Кардинал Чан, който не е от многословните. Всъщност е мистериозен. Още в първия миг, когато го зърнах, знаех, че е така — може би защото беше облечен целият в червено в едно купе във влака в малките часове на нощта, държеше бръснач и четеше стихове, и носеше тъмни очила, защото очите му са пострадали. И въпреки че не го познавах, го запомних, и после, когато го видях отново — когато станахме другари с доктора, — веднага го познах. Докторът ми каза нещо за него — за Чан — преди малко, в театъра. Не можах да го разбера заради ужасните викове, пушека и огъня. И знаете ли — странно нещо, — забелязах как понякога информацията, която залива едно от сетивата ни, надвива друго. Например миризмата и гледката на дима и пламъците напълно възпрепятства способността ми да чувам. Точно над такива неща ми е интересно да разсъждавам.
Повървяха още малко, преди госпожица Темпъл да си спомни първоначалната посока на мисълта си.
— Но да — причината, поради която говорих с Кардинал Чан. Трябва да ви кажа, че Кардинал Чан е опасен човек, смъртоносен — сигурно убива по-често, отколкото аз си купувам обувки. И аз говорих с него за мъжете, които убих, и — честно казано, ми беше много трудно да говоря, а накрая той ми каза как точно някой като мен трябва да използва револвер: да притисне дулото колкото може по-близо до тялото на жертвата. Разбирате ли ме? Казваше ми какво да правя като начин да ми помогне да разбера как се чувствам. Защото тогава нямах представа как да говоря за такива неща. Но се случиха много работи — те ни учат в какъв свят живеем и какви действия трябва да сме готови да предприемем. Ако не бяхте застреляли онзи човек, дали вие или докторът щяхте да сте още живи? А без доктора, който ме свали от масата, щях ли да съм жива аз?
Елоиз не отговори. Госпожица Темпъл видя, че се бори със съмненията си, а от опит знаеше, че за да ги преодолее и да приеме случилото се, човек трябва да се прости с голяма част от невинността си.
— Но това беше херцогът на Сталмере — прошепна Елоиз. — Това е убийство. Вие не разбирате — сигурно ще ме обесят!
Госпожица Темпъл поклати глава.
— Тези, които убих аз, бяха негодници. И съм убедена, че и този херцог е бил същият — повечето херцози са просто ужасни…
— Но никой няма да го е грижа…
— Глупости. Мен ме е грижа, както съм сигурна, че и доктора го е било грижа — точно в това е въпросът. Пет пари не давам обаче за мнението на враговете ни.
— Но законът… ще повярват на тях…
Госпожица Темпъл изрази мнението си за закона с презрително свиване на раменете.
— Може да ви се наложи да заминете. Може би докторът може да ви вземе в Мекленбург или можете да придружите леля ми на обиколка на Алсатийските ресторанти, винаги има изход. Вижте например ние колко сме глупави, да обикаляме кой знае къде, без да се замислим!
Елоиз погледна назад и направи неясен жест.
— Но аз мислех, че…
— Да, разбира се. — Госпожица Темпъл кимна. — Сигурно ще ни преследват, но защо нито една нас нямаше самообладанието да прегледа джобовете на доктора? Той е умен човек, при това е мъж. Надзирателят на плантацията на баща ми например не излизаше от къщи без нож, бутилка, сушено месо и тютюн за лулата за цяла седмица. — Усмихна се хитро. — А кой знае, може да надникнем и в тайния живот на доктор Свенсон…
— Но, но аз съм сигурна, че няма такова нещо…