Гаснещ зрак [bg]

— Кастеган — прекъсна я с ръмжене Празек. — Знаем му раната, Фарор Хенд. Него го остави на нас.

— Укорът ще свърши работа за него — каза Датенар и махна пренебрежително с пръчката. — Самотен е и скърби, но изкривява и двете в жлъч към оцелелите, от които той е на първо място. Ще го обърнем кръгом.

— Или ще го понапляскаме — каза Празек.

— Ранси — каза след малко Датенар и вдигна очи към Фарор. — Тя е онази кротката, с разранените ръце, нали?

— Тя слага на огъня котел вода всяка сутрин — каза Фарор. — И го чака почти да заври. После, зад палатката си, съблечена до кръста, пъха ръцете си във врялата вода. Търка ги с пемза и луга. — След известно колебание, през което никой от двамата не проговори, продължи: — Няма спомен от удавянето на собственото ѝ бебе. Но ръцете ѝ и го напомнят. Болката също ѝ напомня, предполагам. Отговаря на онова, което изобщо не е усетила и не може да си спомни, с ритуали на самонараняване. Господа, моля ви, това не бива да се оспорва. Възможно е да не може да командва отряд, но това, че изобщо се държи, е, поне според мен, забележително.

— Малко подробности знам — каза тихо Датенар, — но добре усетих нещо несъкрушимо в нея. Фарор Хенд, не бихме я обременявали повече.

— Господа…

— Този легион е облечен в безумие и борави с безумие — каза Празек. — Ще му трябва опора. Нито историята на Хуст, нито славата му, нито дори позорът му, няма да са достатъчни за прераждането му. Оръжията и бронята се смеят, но тембърът на този смях издава безпомощност. Тъй че не можем да търсим опора дори в треската на магическото желязо.

— Имаме затворници — каза Датенар, впил очи в нея. — Това е ресурсът ни. Измъкнати от ями и дупки, издълбани в скала и пръст. Измъкнати от там, където сме ги натикали ние. Никоя външна власт няма да ги достигне, защото навиците им отдавна са отхвърлили тази власт. Има огромна разлика между това да коленичиш и да бъдеш принуден да коленичиш. Галар Барас беше прав, че се гмурна сред тях. Сега на нас се пада да ги преценим и да ги претеглим, да видим какво можем да използваме.

— Но вътрешното изтезание на Ранси?

— Ще бъдем жестоки, да.

— Тя не търка ръцете си заради някаква маниакална нужда да изчисти невидими петна, Датенар. Ако някой от вас двамата си мисли, че символът е толкова глупав…

— Не, Фарор, чухме те достатъчно добре.

Празек кимна.

— Ритуал, предназначен да ражда болка, защото болката я държи в съзнание. Държи я жива.

— Нищо от това не може да принадлежи на легиона, господа.

В отговор Празек извади новия си меч. Отразените пламъци облизаха острието със зловещ червен език. Глухо мърморене прозвуча от меча, след което той избухна в тих, ужасяващ смях.

— Това съпътства всички нас, Фарор Хенд. Всяко острие обаче обещава болка, нали? Затворници — само от думата разбираме участта им. Всичко им е било отнето. За всеки от тях някое предишно събитие е било превърнато в олтар от рани, измени, загуби и горчиво насилие. Като каещи се грешници, те могат само да обикалят около този нечестив момент, да се самобичуват, за да го опазят жив. Ще говорят за забравяне на онова, което са сторили. Някои дори ще твърдят, че са го забравили. Други ще защитават своя олтар, вярвайки, че той е място на справедливо правосъдие, и така ще се самоосвобождават от всякаква отговорност. Но всичко това — всички тези твърдения, тези увъртания, тези жалки опълчвания — те за безпомощни и безнадеждни. Всеки мъж, всяка жена, излезли от ямата, са обременени от онова, с което трябва да живеят.