Зовът на барабана [bg]

33.

Празник на лятното слънцестоене

20 юни 1971 г.

На Празника на лятното слънцестоене в Шотландия слънцето увисва в небето заедно с луната. Лятното слънцестоене, празникът Лита, Албан Ейлир. Беше почти полунощ и светлината бе смътна и млечнобяла, но все пак светлина.

Той усети камъните много преди да ги види. Клеър и Гейлис бяха прави; датата имаше значение. Камъните бяха зловещи при предишните му посещения, но тихи. Сега можеше да ги чуе; не с ушите си, а с кожата си — ниско жужене като бръмчене на гайди.

Стигнаха до билото на хълма и спряха на трийсет крачки от кръга. Отдолу се простираше тъмна долина, мистерия под издигащата се луна. Той чу поемане на дъх до лакътя си и си помисли, че Фиона е много изплашена.

— Виж, не е нужно да си тук — каза ѝ. — Ако те е страх, слез долу. Аз ще се справя.

— Не за себе си се страхувам, глупако — промърмори тя и пъхна свитите си юмруци по-дълбоко в джобовете. Обърна се и сведе глава като бик пред пътеката. — Хайде, да вървим.

Елши шумоляха до рамото му и той потрепери. Усети студена тръпка, макар че беше добре облечен. Дрехите му внезапно му се сториха нелепи; дългият жакет и жилетка от дебела вълна, подходящи бричове и плетени чорапи. Беше казал на шивача, че му трябват за пиеса в колежа.

— Наистина съм глупак — промърмори си.

Фиона влезе първа в кръга; нямаше да му позволи да отиде с нея или да гледа. Той послушно се обърна, за да може тя да свърши каквото е решила. Фиона носеше найлонова торба за покупки, вероятно в нея бяха предметите за ритуала. Беше я попитал какви са и тя сопнато му отвърна да си гледа работата. Беше притеснена почти колкото него.

Жуженето го смущаваше. Но не го чуваше с ушите си, усещаше го в тялото си — под кожата и в костите си. То караше костите на ръцете и краката му да вибрират като струни и дразнеше кръвта му така, че постоянно му идваше да се почеше. Фиона не можеше да го чуе; беше я попитал, за да се увери, че тя ще бъде в безопасност, ако ѝ позволи да му помогне.

Много се надяваше да е прав, че само онези, които чуват камъните, могат да преминат през тях. Никога нямаше да си прости, ако с Фиона се случеше нещо, макар че както тя изтъкна, вече беше влизала много пъти в кръга на огнените празници, без да пострада. Той погледна крадешком през рамо, видя малко огънче в основата на големия разцепен камък и веднага обърна пак глава.

Тя пееше, с тих и тънък глас. Не можеше да различи думите. Всички, за които знаеше, че са преминали, бяха жени; дали при него щеше да се получи?

Вероятно, помисли си. Ако способността за преминаване през камъните се наследяваше — като например умението да свиваш езика си на тръбичка или пък далтонизма, — тогава защо не? Клеър беше преминала, Бриана също. Бриана беше дъщеря на Клеър. А той беше наследник на единствения друг пътешественик през времето, когото познаваше — вещицата Гейлис.