Зовът на барабана [bg]

Лека миризма стигна до него с летния вятър; миризма на изгоряло. Обърна глава, ноздрите му потрепваха. Там. Пламък трептеше и се издигаше на близкия хълм — огън за празника.

Звездите мъждукаха, почти засенчени от един облак. Той не искаше нито да се движи, нито да мисли. Чувстваше се безтелесен в прегръдката на небето. Умът му беше свободен, отразяваше озарените от звездите образи като стъклена плувка на въдица, носеща се с течението. Около него се носеше тихо, мелодично жужене — далечна песен на звездите и миризма на кафе.

Покоят бе разкъсан от смътно усещане, че нещо не е наред. Усещане, което тормозеше ума му и пораждаше малки, болезнени искри от объркване. Прогони го, искаше да продължи да се носи сред звездната светлина, но тази съпротива го събуди. Внезапно се озова в тялото си и го заболя.

— РОДЖЪР! — Гласът на звездата изрева в ухото му и той подскочи. През гърдите му премина разкъсваща болка и той притисна раната с ръка. Нещо хвана китката му и я издърпа, но не и преди да усети влагата и копринената пепел на гърдите си. Кървеше ли?

— О, събуди се, слава богу! Да, точно така, добро момче. — Говореше облакът, не звездата. Примигна объркан и облакът се разтвори в къдравия силует на главата на Фиона, тъмна на фона на небето. Той седна рязко, повече като конвулсия, отколкото съзнателно.

Тялото му се завръщаше отмъстително. Чувстваше се ужасно зле и усещаше кошмарна миризма на кафе и изгоряла плът. Претърколи се на четири крака, повърна, после се свлече в тревата. Тя беше мокра и хладината ѝ успокои опърленото му лице.

Фиона го докосна успокояващо и избърса лицето и устата му.

— Добре ли си? — попита го вероятно за стотен път. Сега обаче той събра сили да отговори.

— Да — прошепна. — Добре съм. Защо…

Тя поклати глава, изличавайки половината звезди.

— Не знам. Ти премина — изчезна — после лумна огън и ти лежеше в кръга с горящо палто. Наложи се да те изгася с кафето от термоса.

Затова значи му миришеше на кафе и гърдите му бяха мокри. Вдигна ръка и този път Фиона му позволи. Имаше голямо изгорено петно на мокрия жакет, може би широко към три инча. Плътта на гърдите му беше опърлена; той усети странната мека безчувственост на мехурите през дупката в плата и гадната болка от изгорено се разля по гърдите му. Медальонът от майка му го нямаше.

— Какво стана, Родж? — Фиона клечеше до него, лицето ѝ почти не се виждаше; той различаваше само лъскавите следи от сълзите. Онова, което бе помислил за празничен огън, беше пламъкът на свещта ѝ, вече почти догоряла. Господи, колко дълго го е нямало?

— Аз… — понечи да каже, че не знае, но спря. — Нека си помисля. — Облегна глава на коленете си, вдиша миризмата на влажна трева и опърлена плът.