Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Високият мъж дръпна юздите на коня си пред нея и тя се понесе надолу и седна странично пред седлото му. Но той като че ли не изглеждаше особено заинтересуван от Айез Седай, която беше пленил.
— Хардлин! — подвикна мъжът. — Норли! Каджима! Един от вас, тъпи младоци, веднага да дойде тук!
Беше много висок, с невероятно широки рамене. Почти на средна възраст, обаятелен, но грубоват някак, и с умислен поглед. Съвсем не приличаше на онези хубави момченца, по които си падаше Товейн, напористи, благодарни и толкова лесни за удържане. Малък сребърен меч красеше високата яка на черното му вълнено палто от едната страна, а странно същество в злато и червен емайл — другата. Беше мъж, способен да прелива. И я бе заслонил и хванал в плен.
Писъкът, който излезе от гърлото й, стресна дори самата нея. Щеше да го удържи, стига да можеше, но нов писък изригна след първия, още по-неистов, и още един, още по-висок, и още, и още. Тя зарита диво и се замята насам-натам. Напълно безполезно срещу Силата. Знаеше го, но само с едно малко кътче на съзнанието си. Всичко останало в нея зави с цяло гърло, зави в безсловесни молби за избавление от Сянката. Запищя и се за мята като побеснял звяр.
Смътно осъзна, че конят му заскача заради биещите й по него пети. Смътно чу, че мъжът й заговори.
— Леко, торба такава! Успокой се, сестро. Няма да те… Леко бе, крастава магарице такава! Светлина! Моля за извинение, сестро, но ние така сме се научили да го правим. — И я целуна!
Само миг й остана, докато осъзнае, че устните му докосват нейните, а после пред очите й притъмня и я обля топлина. Повече от топлина. Отвътре стана на разтопен мед, мед бълбукащ, напиращ да кипне. Стана на струна от арфа, затрептяла все по-бързо и по-бързо, толкова бързо, че струната стана невидима, и още по-бързо. В тънка кристална ваза се превърна, затреперала на ръба да се пръсне. Струната се скъса; вазата се пръсна.
— Аааааааааааааааааааах!
Отпървом не разбра, че този звук излиза от зяпналата й уста. За миг не можеше да мисли свързано. Задъхана, тя се взря в мъжкото лице над себе си, зачудена на кого е. Да. Високият мъж. Мъжът, който можеше да…
— Можех да го направя и без добавката — въздъхна той и потупа коня по врата. Животното изпръхтя, но престана да под скача. — Но смятам, че е необходимо. Не си съпруга все пак. Успокой се. Не се опитвай да се измъкнеш, не нападай никого в черно палто и не докосвай Извора без мое разрешение. Кажи ми сега как се казваш?
Без негово разрешение? Ама че безочливост!
— Товейн Газал — каза тя и замига. Добре, но защо му отговори?
— А, ето къде си бил — каза друг мъж в черно палто, чийто кон нагази през преспите към тях. Виж, този щеше повече да й допадне — стига поне да не можеше да прелива. Съмняваше се, че този розовобузест момък, който сигурно се бръснеше не по-често от два пъти месечно, е способен да го прави. — Светлина, Логаин! — въкликна хубавецът. — Ама ти втора ли си взе? Да знаеш, на М’хаил това няма да му хареса! Не мисля, че му харесва, дето изобщо си ги взимаме! Макар че може би няма нищо да ти каже, каквито сте си близки и прочие.
— Близки ли, Винчова? — отвърна кисело Логаин. — Ако на М’хаил му паднеше сгода, сега щях ряпата да плевя с новобранците. Или да лежа заровен под нивата — добави той под носа си, сякаш не искаше да го чуят.
Но каквото и да беше чуло, хубавото момченце се разсмя с искрено неверие. Товейн едва го чу. Взираше се онемяла в лицето на наведения над нея мъж. Логаин. Лъжедракона. Но той беше мъртъв! Опитомен и мъртъв! А ето че сега я държеше на седлото си с небрежна ръка. Но защо не пищеше тя, защо не посягаше да го удари? Дори ножът на колана й щеше да свърши работа толкова отблизо. Но ето че не изпитваше никакво желание да посегне към костената дръжка. Разбра, че може. Онази стега около кръста й вече я нямаше. Можеше поне да скочи от коня му и да се опита да… Но и за това нямаше никакво желание.
— Какво ми направи? — попита тя. Спокойно. Това поне успя да си възвърне!
Подкарал коня си обратно към пътя, Логаин й каза какво й е направил и тя опря глава на широката му гръд, без повече да мисли колко голям е той, и заплака. И се закле, че един ден ще накара Елайда да си плати за това. Щеше да я накара, стига Логаин да й позволеше. Тази мисъл, последната, бе най-горчива.
Глава 27
Сделката
Седнала кръстато на позлатения стол, Мин се опитваше да се вглъби в подвързаното с кожа копие на „Разум и безумие“ на Херид Фел, разтворено в скута й. Не беше лесно. О, самата книга беше хипнотизираща — писанията на господин Фел винаги я отнасяха в светове на мисълта, за каквито не бе и сънувала, докато работеше по конюшните. Тя ужасено съжаляваше за нелепата смърт на милия старец. Надяваше се да намери в книгите му някакъв ключ към загадката защо беше убит. Тъмните й къдрици се люшнаха, щом тръсна глава и се опита отново да се задълбочи в четенето.