Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
— Обичам загадките — каза Серин.
Сеайне пусна Палката и оправи гънките на полата си — нищо друго не можеше да направи.
Появата на Палката предизвика шумотевица — всички заговориха наведнъж.
— Кръв и огън! — изрева Дезине. — Вие да не сте слезли тук Сестри да издигате, да му се не види макар?
— О, я им я остави, Серин — изсмя се Юкири. — Каквото и да са намислили, това си е тяхна работа.
Надмогвайки гласовете и на двете, Талене излая:
— Че за какво друго ще се промъкват така — заедно! — ако не е нещо свързано с главите на Аджите?
Серин махна с ръка за тишина. Всички присъстващи бяха Заседателки, но в Съвета тя имаше правото да говори първа, а и четиридесетте й години на този пост все пак означаваха нещо.
— Това е ключът към загадката, струва ми се — каза тя и погали Палката с палец. — Но защо тъкмо това все пак? — Изведнъж сиянието на сайдар я обкръжи и тя преля Дух в Палката. — В името на Светлината, не ще изрека нито една дума, която е неистинна. Аз не съм Мраколюбка.
В настъпилата тишина дори църкането на мишле щеше да проехти като гръм.
— Права ли съм? — каза Серин и освободи Силата. И протегна Палката на Сеайне.
Така Сеайне за трети път положи Клетвата срещу лъжа и повторно заяви, че не е Черна. Певара направи същото със смразяващо достойнство. И с очи, остри като на орлица.
— Това е тъпо — каза Талене. — Черната Аджа не съществува.
Юкири взе Палката от Певара и преля.
— В името на Светлината, не ще изрека нито една дума, която е неистинна. Аз не съм Черна Аджа. — Светлината на сайдар около нея се стопи и тя връчи Палката на Дезине.
— В името на Светлината, не ще изрека нито една дума, която е неистинна — промълви Дезине почти с благоговение. — Не съм Черна Аджа. — Когато нещата станеха сериозни, устата й ставаше толкова чиста, че и най-взискателната Наставничка на новачките щеше да остане доволна. Тя подаде Палката на Талене.
Златокосата жена се дръпна като от отровна змия.
— Дори да помолиш някого за това е клевета. По-лошо от клевета! — Див блясък сякаш лумна в очите й. Нелогична мисъл навярно, но така й се стори на Сеайне. — Хайде, дръпни се от пътя ми — настоя Талене с цялата власт на Заседателка в гласа. — Аз си тръгвам.
— Не мисля — промълви Певара и Юкури кимна в съгласие.
Серин не погали ножа — стисна го така, че чак кокалчетата й побеляха.
Товейн Газал яздеше през дълбоките снегове на Андор, газеше в преспите и проклинаше деня, в който се беше родила. Бе ниска и възпълна, с гладка кожа и дълга лъскава черна коса. През годините мнозина я бяха смятали за хубавичка, но никой не я беше наричал красавица. И едва ли някой щеше да я нарече тепърва. Тъмните й очи, които някога гледаха прямо, сега се забиваха като свредели във всичко, което им се изпречеше. И то когато не беше ядосана. Днес обаче беше ядосана. А когато Товейн се ядосаше, и змиите се криеха в дупките си.
Още четири Червени яздеха — газеха — след нея, а зад тях — двадесет гвардейци на Кулата в тъмни палта и наметала. На никого от мъжете не му харесваше, че оръжията и униформите им са изпокрити в багажа на товарните коне, и всички оглеждаха леса, обграждащ пътя от двете страни, сякаш очакваха всеки миг някой да ги нападне. Как смятаха, че ще могат да прекосят триста мили през Андор незабелязани, с палта и наметала с ярко блесналия по тях Пламък на Тар Валон, Товейн не можеше дори да си въобрази. На пътуването обаче почти му се виждаше краят. След още ден, най-много два, както затъваха до колене конете им в снега, щеше да се съедини с останалите девет групи, също като нейната. Не всички Сестри в тях бяха Червени, за съжаление, но това не я безпокоеше чак толкова. Товейн Газал, някога Заседателка за Червените, щеше да влезе в историята като жената, унищожила Черната кула.
Беше сигурна, че Елайда си мисли, че й е благодарна за този шанс, след като бе призована да се върне от позорното изгнание и й беше дадена възможност за изкупление. Тя се озъби и ако някой вълк можеше да надникне сега под качулката на наметалото й, щеше да се изплаши. Онова, което беше сторено преди двадесет години, бе необходимо и Светлината дано да изгореше всички онези, които мърмореха, че трябва да е било работа на Черната Аджа. Беше наложително и правилно, но Товейн Газал бе лишена от стола в Съвета и бе принудена да вие за милост под брезовите пръчки пред насъбралите се да гледат Сестри, и дори новачки и Посветени, за да се уверят, че Заседателките също понасят тежестта на закона, въпреки че не им бяха казали за кой закон става дума. А след това бе отпратела да отработи следващите си двадесет години в изолираната от света ферма на госпожа Джара Довийл, на Черни хълмове — жена, която смяташе, че една отслужваща наказание Айез Седай не е по-различна от всяка работна ръка, длъжна да се труди в студ и пек. Дланите на Товейн помръднаха върху юздите. Още усещаше мазолите по тях. Госпожа Довийл — ето, че дори сега не можеше да си помисли за тази жена без почетната титла, на която тя държеше — госпожа Довийл залагаше на здравия труд. И на такава сурова дисциплина, на каквато не беше подлагана и последната новачка. Капка милост нямаше към жена, която се опиташе да изклинчи от превиващия гръбнака труд, който сама понасяше, а още по-малко към жена, която се е измъкнала, за да се утеши с някой хубав момък. В това се беше превърнал животът на Товейн през последните двадесет години. А в същото време Елайда се беше промъкнала между капките, без да я хванат, и бе изтанцувала стъпките си до Амирлинския трон, за който самата Товейн някога беше бленувала. Не, никаква благодарност. Но се беше научила да търпи и да чака шанса си.