Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
— Изгаси калая — посъветва го Вин. — Не е необходимо да го поддържаш непрекъснато.
Дух сви рамене. Личеше му, че не е съвсем сигурен. Толкова много искаше да е полезен. Това й беше познато.
— А какво ще кажеш за себе си, Дух? — попита тя. — Как си напоследък?
Той отново сви рамене.
„Почти съм забравила какво е да разговаряш с момче на тази възраст“ — помисли Вин.
— Дух… — продължи тя. — Харесва ли ти този прякор? Навремето всички те наричаха по име. Лестибърнс. Езикът да ти се оплете.
— Келсайър ми го измисли — отвърна Дух, сякаш това бе достатъчно, за да го задържи. И вероятно беше прав. Вин забеляза как блеснаха очите му, когато спомена Келсайър. Вярно, че Клъбс му беше чичо, но Келсайър за него винаги бе най-важният.
Разбира се, той бе най-важният за всички тях.
— Вин, искам да съм силен. Като теб.
— Ти имаш своята дарба.
— Калаят? — попита Дух. — Безполезна работа. Ако бях Мъглороден, щях да върша велики дела. Да бъда някой важен.
— Дух, да си някой важен не е чак толкова хубаво — рече Вин, заслушана в туптенето в главата си. — През повечето време дори е досадно.
Дух поклати глава.
— Ако бях Мъглороден, щях да спасявам хората — да им помагам, на всички, които се нуждаят. Щях да преборя смъртта. Но… сега съм само Дух. Слаб. Страхлив.
Вин го изгледа намръщено, но той бе свел глава, за да не среща погледа й.
„Какво ли значи всичко това?“ — зачуди се тя.
Сейзед използва част от силата си, за да преодолява по три стъпала наведнъж. Изхвърча от стълбището малко преди Тиндуил и двамата се присъединиха към групата на стената. Барабаните продължаваха да ехтят, всеки в различен ритъм, и звуците им отекваха надалеч. Улици и стени на къщи отвръщаха с хаотично ехо.
Без армията на Страф северният хоризонт изглеждаше пуст. За съжаление същото не можеше да се каже за североизточното направление, където в лагера на колосите цареше суматоха.
— Някой вижда ли какво става там? — попита Бриз.
Хам поклати глава.
— Твърде е далече.
— Един от съгледвачите ми е Калаено око — рече Клъбс. — Той вдигна тревогата. Каза, че колосите се биели.
— Драги мой — обади се Бриз, — че те не го ли правят непрекъснато?
— Сега е нещо по-мащабно — отвърна Клъбс. — Всеобщ тупаник.
Сейзед почувства прилив на надежда.
— Това е добре. Нека се изтребят помежду си.
Клъбс го погледна навъсено.
— Не си ли чел в книжките, терисецо? Там какво пише за чувствата, които ги владеят?
— Имат само две състояния — отвърна Сейзед. — Скука и ярост. Но…
— Така обикновено подхващат битка — тихо каза Тиндуил. — Започват да се млатят помежду си, разяряват се и после…
И млъкна. Сейзед видя какво е привлякло вниманието й. Размазано петно на хоризонта. Уголемяваше се и скоро се разпадна на отделни петна.
Колосите нападаха града.
— Проклятие! — изруга Клъбс и закуцука надолу по стълбите. — Разпратете вестоносци! Стрелците на стените! Отцепете речните порти! Батальони, на позиции! Пригответе се за бой! Да не искате тези чудовища да нахлуят в града и да ви изпотъпчат децата?
Настъпи хаос.
„Започва се“ — помисли си вцепенено Сейзед.
— Веднага щом се опразнят стълбищата — заговори спокойно Доксон, — искам всеки от вас да иде при своя батальон. Тиндуил, ти ще поемеш Калаената порта, на север от Цитаделата Венчър. Може би ще ми трябват съветите ти, но засега остани при войниците. Те ще те слушат — тук всички уважават терисците. Бриз, разпредели ли Усмирители по един в батальоните от четвърти до двайсети?
— Да. Не са достатъчно, но…
— Важното е да поддържат духа на момчетата! — прекъсна го Доксон. — И да не им позволяват да се прекършат!
— Хиляда души са твърде много за един Усмирител, приятелю — посочи Бриз.
— Нека правят каквото им е по силите. Вие с Хам поемете Пютриумната и Цинковата порта — предполагам, че колосите ще ударят първо там. Клъбс ще се погрижи за подкрепленията.
Двамата кимнаха. Доксон се обърна към Сейзед.
— Нали знаеш къде трябва да отидеш?
— Да… струва ми се. — Сейзед се подпря на стената. От небето се сипеха сажди.
— Тръгвай тогава! — подкани го Доксон.
В този момент на стената се качи последният отряд стрелци.
— Милорд Венчър!
Страф се обърна. Благодарение на погълнатите подсилващи билки бе успял да се задържи на седлото, макар че не би посмял да участва в битка. Разбира се, нямаше да му се наложи. Това не беше негова работа. Имаше си армия за тази цел.
Той извърна коня си към препускащия вестоносец. Мъжът дръпна юздите и спря до него.