20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Наистина, Пари — продължи кралят, като се отдалечаваше, — всички тия хора ме вземат, да ми прости бог, за търговец на памук, а не за благородник, свикнал към блясъка на желязото. Нима си мислят, че стоя по-долу от един касапин?
Казвайки това, той стигна до вратата. Тук се трупаше грамадна тълпа от хора, не намерили място на трибуните и желаещи поне да се насладят от края на зрелището, най-интересната част на което бяха изпуснали. Това безбройНо множество, осеяно Със заплашителни лица, Изтръгна лека въздишка от краля.
„Колко хора — помисли си той — и нито един верен приятел!“
На тая тъжна, обезсърчителна мисъл един глас отговори край него:
— Поздрав на падналото величество!
Кралят се обърна бързо, със сълзи в очите и в сърцето.
Беше стар войник от гвардията му, който не поиска плененият му крал да мине край него, без да му отдаде тая последна чест.
Но в същия миг нещастникът беше почти пребит с удари от дръжки на шпаги.
Между биещите го кралят позна капитан Грослоу.
— Уви! — каза Чарлз. — Това е много голямо наказание за такава малка вина.
След това със свито сърце продължи пътя си; но не успя да направи и сто крачки, когато някакъв разярен човек се провря между двама войници от шпалира и се изплю в лицето на краля, както някога един гнусен и проклет евреин се беше изплюл в лицето на назарянина Исус.
Едновременно се разнесоха висок смях и смътен ропот; тълпата се отдръпна, приближи се отново, завълнува се като бурно море и на краля се стори, че сред живата вълна вижда блестящите очи на Атос.
Чарлз изтри лицето си и каза с тъжна усмивка:
— Нещастникът! За половин крона той би направил същото и на баща си.
Кралят не се излъга; той видя наистина Атос и приятелите му, които се бяха смесили отново с тълпата и изпращаха кралЯмъченик с последен поглед.
Когато войникът поздрави Чарлз, сърцето на Атос се стопи от радост; след като се съвзе, нещастникът намери в джоба си десет гвинеи, мушнати от френския благородник. Но когато безсрамният оскърбител се изплю в лицето на пленения крал, Атос улови ножа си.
Д’Артанян спря ръката му и каза с дрезгав глас:
— Чакай!
Никога д’Артанян не беше говорил на ти нито на Атос, нито на граф дьо Ла Фер. Атос се спря.
д’Артанян се облегна на Атос, даде знак на Портос и Арамис да не се отдалечават и застана зад човека със запретнатите ръкави, който продължаваше да се смее на мръсната си шега, поздравяван от няколко други разярени като него.
Тоя човек тръгна към старата част на града. Д’Артанян, все още облегнат на Атос, го последва, като даде знак на Портос и Арамис да не изостават.
Човекът със запретнатите ръкави, навярно месар, слезе с двама другари по една стръмна, пуста уличка, която водеше към реката.
Д’Артанян остави ръката на Атос и тръгна след оскърбителя.
Като стигнаха до водата, тия трима мъже забелязаха, че ги следят, спряха се, погледнаха безочливо французите и си размениха няколко подигравки помежду си.
— Аз не зная английски, Атос — каза д’Артанян, — но вие знаете и ще ми бъдете преводач.
След това те ускориха крачките си и надминаха тримата мъже. После д’Артанян се обърна изведнъж, тръгна право към спрелия се месар, допря върха на показалеца си до гърдите му и каза на приятеля си:
— Повторете му това, Атос: „Ти си подлец, ти обиди беззащитен човек, ти оскверни лицето на краля си, ти ще умреш!…“
Бледен като призрак, Атос, когото д’Артанян държеше за китката, преведе тия странни думи на човека, който, виждайки тия зловещи приготовления, поиска да застане в отбрана. При това движение Арамис посегна към шпагата си.
— Не, не с оръжие, не с оръжие! — каза д’Артанян. — Оръжието е за благородниците.
И като улови месаря за гърлото, продължи:
— Портос, убийте тоя негодник с един удар на юмрука.
Портос вдигна ужасната си ръка. разсече с нея въздуха, стовари с глух шум тая тежка маса върху черепа на подлеца и го разби.
Месарят падна, както пада вол под удара на чук.
Другарите му поискаха да викат, поискаха да бягат, но Гласът замря в гърлото им, а разтрепераните им крака се подкосиха.
— Кажете им и това, Атос — продължи д’Артанян:
— Така ще умрат всички, които забравят, че вързан човек
е нещо свято, че пленен крал е два пъти представител на
господа.
Атос повтори думите на д’Артанян.
Онемели, с настръхнала коса, двамата непознати гледаха тялото на другаря си, което плуваше в потоци черна кръв след това възвърнали си едновременно гласовете и силите те извикаха, плеснаха с ръце и хукнаха да бягат.
— Правосъдието е извършено — заяви Портос и си избърса ръката.