20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— А сега — каза д’Артанян на Атос — разчитайте на мене и бъдете спокоен!
VI. УАйТХОЛ
Парламентът осъди Чарлз Стюърт на смърт както можеше лесно да се предвиди. Политическата присъда е винаги чиста формалност, защото същите страсти, които диктуват обвинението, диктуват и осъждането. Такава е страшната логика на революциите.
Макар че нашите приятели очакваха тая присъда, тя им причини силна скръб. Д’Артанян, който беше толкова по-находчив, колкото по-критично беше положението, се закле още веднъж, че ще опита всичко, за да попречи на кървавата развръзка на тая трагедия. Но как? Това и сам той не виждаше още ясно. Всичко зависеше от обстоятелствата. До измислянето на окончателен план трябваше непременно да спечели време и да попречи присъдата да се изпълни на следния ден, както съдът постанови. Единственото средство беше да се отстрани лондонският палач. Ако палачът се отстрани, присъдата не можеше да се изпълни. Без съмнение ще изпратят за друг палач в най-близкия град, но с това ще се спечели поне един ден, а в такъв случай един ден може да бъде спасение! Д’Артанян се нагърби с тая просто непосилна задача.
Не по-малко важно беше да се предупреди Чарлз Стюърт, че ще се опитат да го спасят, за да помага
колкото е възможно на спасителите си или поне да не
прави нищо, което може да попречи на усилията им. Арамис се нае с тая опасна работа. Чарлз Стюърт беше поискал да се позволи на епископа Джъксън да го посети в затвора му в Уайтхол. Същата вечер Мордаунт отиде при епископа и му предаде желанието на краля, като каза, че Коомуел е съгласен на това. Арамис реши да изтръгне със сила или с убеждаване от епископа съгласието му да облече той вместо него епископската мантия и да отиде под негово име в двореца Уайтхол.
Най-после Атос се зае да приготви всичко за напускане на Англия в случай на неуспех или на успех.
Нощта настъпи. Приятелите си определиха среща в странноприемницата в единадесет часа и всеки отиде да изпълни опасната си задача.
Дворецът Уайтхол се пазеше от три конни полка, а още повече от безпокойството на Кромуел, който ту идваше, ту си отиваше, ту изпращаше генералите или агентите си.
Сам в стаята си, осветявана от две свещи, осъденият на смърт монарх гледаше тъжно разкоша на миналото си величие, което в последния час на живота му се струваше по-бляскаво и по-пленително от когато и да е.
Пари не напускаше господаря си и след осъждането плачеше непрекъснато.
Опрял лакти на масата, Чарлз Стюърт гледаше един медалион, в който бяха един до друг портретите на жена му и на дъщеря му. Той чакаше Джъксън, а след него — мъченичеството.
Понякога мисълта му се опираше на храбрите френски благородници, които вече му се струваше, че са на сто левги от него, баснословни, химерични, подобни на тия фигури, които се появяват насън и изчезват при събуждането.
Действително понякога Чарлз се питаше дали всичко Случило се с него не беше сън или най-малко трескаво бълнуване.
При тая мисъл той ставаше, правеше няколко крачки, сякаш искаше да излезе от вцепенението си, отиваше до прозореца, но веднага под прозореца виждаше да блестят мУскетите на часовите. Тогава по неволя се убеждаваше, че Не спи и че кървавият му сън е действителност.
Чарлз се завръщаше мълчаливо в креслото си, облягаше лакти на масата, опираше глава на ръката и се замисляше.
„Уви — казваше си той, — ако имах поне за изповедник едно от тия светила на църквата, душата на които е проникнала във всички тайни на живота, във всички дребнавости на величието, може би гласът му би заглушил гласа на скръбта в душата ми! Но не, свещеник ще ми бъде човек с ограничен ум, на когото, за мое нещастие, съм разбил мечтите за кариера и богатство. Той ще ми заговори за бога и за смъртта, както е говорил на други умиращи, без да разбере, че тоя умиращ е крал, който оставя трон за узурпатора, когато децата му нямат вече какво да ядат.“
След това притисна портрета до устните си и прошепна подред имената на всичките си деца.
Както вече казахме, нощта настъпи — мъглива и мрачна. Часовникът на съседната черква заби бавно. Бледата светлина на двете свещи разпръскваше в голямата и висока стая странни отблясъци, прилични на призраци. Тия призраци бяха прадедите на крал Чарлз, които излизаха от златните си рамки; тия отблясъци бяха последните синкави и блещукащи светлинки на гаснещите в камината
въглища.
Чарлз беше обзет от силна тъга. Той закри челото си с ръце и си помисли за света, тъй привлекателен, когато го напускаме или по-скоро когато той ни напуска, за толкова сладките и приятни милувки на децата, особено когато се разделяме с тия деца завинаги; после за жена си. благородно и смело създание, което го поддържаше до последния миг. Той свали от гърдите си диамантения кръст и ордена на жартиерата, които тя му изпрати по тия самоотвержени французи, и ги целуна; после си помисли, че тя ще види отново тия предмети само когато той ще лежи студен и обезобразен в гроба, и почувствува ледена тръпка, предвестница на смъртта.