Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Не можеш да ни поправиш, Шалан. Юшу ще се самоунищожи. Въпрос на време е. Балат стъпка по стъпка се превръща в татко. Малисе плаче всяка втора нощ. Съвсем скоро татко ще я убие, както уби и майка.
— А ти? — попита Шалан. Разбра, че не бива да го казва, в мига, в който го изрече.
— Аз ли? Няма да съм тук, та да го видя. Дотогава ще съм мъртъв.
Шалан се обгърна с ръце и сви крака под себе си на седалката. Старата ѝ учителка, Хаше, би я порицала за неподходящата за дама поза.
Какво направи? Какво каза? Юшу е прав, рече си тя. Не мога да го поправя. Хеларан би могъл. Аз не мога.
Всички бавно се разпадаха.
— И какво беше? — продължи Виким. — Просто от любопитство, какво измисли, за да ме „спасиш“? Предполагам, че за Балат използва момичето.
Шалан кимна.
— Беше очевидно. С онези писма, които ѝ прати. Юшу? За него — какво?
— Имам списък на дуелите днес — прошепна Шалан. — Той така иска да се дуелира. Ако му покажа двубоите днес, може би ще пожелае да ги гледа.
— Първо трябва да го намериш — отвърна Виким със сумтене. — А за мен? Трябва да знаеш, че не ми действат нито мечове, нито хубавички личица.
Шалан се почувства като глупачка. Порови чантата си и извади няколко листа.
— Рисунки?
— Математика.
Виким се свъси и взе листовете. Прегледа ги, като разсеяно се почесваше по бузата.
— Не съм ардент. Няма да позволя да ме затворят и по принуда цял живот да убеждавам хората да слушат Всемогъщия, който твърде подозрително няма какво да каже.
— Това не означава, че не можеш да учиш. Подбрах тези задачи от книгите на татко. Уравнения за определяне времето на бурите. Преведох и опростих записа в глифи, за да можеш да ги прочетеш. Казах си, че би могъл да опиташ да отгатнеш кога ще е следващата…
Виким разлисти задачите.
— Преписала си и си превела всичко, даже илюстрациите. В името на Бурите, Шалан. Колко време ти отне?
Тя вдигна рамене. Отне ѝ седмици, ала тя не разполагаше с друго освен с време. Дни седене в градините, вечери седене в стаята ѝ, понякога — посещение при ардентите за кротичко обучение за Всемогъщия. Хубаво беше да има какво да прави.
— Глупаво е — отсъди Виким и свали листовете. — Какво мислиш, че ще постигнеш? Не мога да повярвам, че си похабила толкова време за това.
Шалан сведе глава, примигна да пропъди сълзите и излезе от каретата. Ужасно — не само заради думите на Виким, а и заради това, че чувствата ѝ я предадоха. Не успя да ги прикрие.
Бързо се отдалечи от каретите с надеждата кочияшите да не забележат как трие сълзите със скритата си ръка. Седна на един камък и опита да се стегне. Не успя и сълзите рукнаха свободно. Извърна глава настрани, когато неколцина парши притичаха край нея — раздвижваха брадвохрътите на господаря си. По време на празненствата щеше да има и няколко ловни излета.
— Брадвохрът — продума някой зад нея.
Шалан скокна, притисна ръка до гърдите си и се обърна.
Мъжът в черните одежди седеше на клона на едно дърво. Размърда се, когато Шалан го забеляза, и острите листа се прибраха като стихваща червено-оранжева вълна. Вестоносецът, който по-рано говори с татко.
— Питах се — подзе той, — дали някой от вас не намира названието странно. Вие знаете какво е брадва. Но какво е хрътка?
— И защо това има значение?
— Защото това е дума — отговори вестоносецът. — Проста дума, в която се крие цял свят, като пъпка, която чака да се отвори. — Той огледа Шалан. — Не очаквах да те открия тук.
— Аз… — Инстинктите ѝ говореха да стои настрани от този странен човек. Ала той носеше новини за Хеларан — новини, които баща ѝ не би споделил. — А къде очакваше да ме намериш? На арената за дуели?
Пратеникът се залюля на клона и скокна на земята.
Шалан отстъпи.
— Няма нужда — рече той и седна на един камък. — Няма нужда да се боиш от мен. Никак не ме бива да наранявам хората. Виня възпитанието си за това.
— Имаш новини за брат ми Хеларан.
Вестоносецът кимна.
— Той е много решителен младеж.
— Къде е?
— Върши разни работи, които намира особено важни. Склонен съм да го упрекна за това, понеже за мене няма по-опасно нещо от човек, който се мъчи да върши работи, за които е решил, че са важни. Твърде малко неща в този свят са се объркали — поне не големи — защото някой си е решил да прояви лекомислие.
— Но е добре, нали? — попита тя.
— Доста добре. Посланието до баща ти беше, че той има очи наблизо и наблюдава.