Изповядвам

– Хвани я хубаво. Така. Сложи стрелкичката там, където пише „запази“.

– Защо казваш, че е непоносим?

– Кой?

– Баща ти.

– Уфф... Ами... – Спира ръката му, която е на мишката. – Не, не, наляво.

– Ама не иска да върви натам.

– Влачи я по подложката.

– Мамка му, по-трудно е, отколкото изглежда.

– Нищо работа. Само няколко минути практика. Сега кликни.

– Какво значи „кликни“?

– Натисни мишката. Така.

– Ха! Как го направих? Оо, изчезна!

– Добре... хайде пак.

– Защо е непоносим баща ти? – Пауза, движи курсора с голямо усилие. – Чуваш ли, Льоренс?

– Ами разни работи.

– Кара те насила да свириш на цигулка.

– Не, не е заради това.

– Не е ли?

– Е, малко, да.

– Не обичаш цигулката?

– Обичам я.

– В кой курс си?

– По старата програма щях да бъда в седми.

– Я гледай.

– Според баща ми би трябвало вече да карам курса по виртуозност.

– Всеки си има свой собствен ритъм.

– Според баща ми не влагам никакъв интерес.

– А прав ли е?

– Ами... Не е. Той би искал... Защо не се върнем на урока?

– Какво би искал Бернат?

– Аз да стана Пърлман.

– А ти кой си?

– Льоренс Пленса. А това, струва ми се, баща ми не може да го разбере.

– А майка ти?

– Тя – да.

– Баща ти е много добър човек.

– Знам. Големи приятели сте.

– Независимо от това е добър човек.

– Така е, да. Но е много досаден.

– Какво учиш? Само цигулка ли?

– Уф, не! Записал съм архитектура.

– Хубаво е, нали?

– Не.

– А защо следваш това?

– Не съм казал, че следвам архитектура. Казах, че съм записал.

– А защо не следваш?

– Това е условието на баща ми. – Подражавайки на Бернат: – За да може утре да имаш някаква полза.

– А ти какво би искал да учиш вместо архитектура?

– Искам да стана учител.

– Чудесно, нали?

– Нали? Ами кажи на баща ми.

– На него не му ли харесва?

– Много малко е за неговия син. Той иска аз да бъда най-добрият цигулар в света, най-добрият архитект в света и най-добрият в каквото и да било. А това е изтощително.

Пауза. Адриа стискаше здраво мишката, а тя не можеше да се оплаче. Като забеляза, я пусна. Трябваше да диша дълбоко, за да се успокои.

– А защо не кажеш на баща ти, че искаш да станеш учител?

– Казах му.

– И какво?

– Учител? Ти – учител? Моят син – учител?

– Защо не? Какво имаш против учителите?

– Нищо, защо трябва да имам нещо против? Но защо да не станеш инженер или нещо друго, пò така, а?

– Искам да уча децата да четат и да пишат. И да умножават. Харесва ми.

– Аз съм съгласна – каза Текла, гледайки предизвикателно мъжа си.

– А аз не съм – Бернат, сериозен, избърса устните си със салфетката. Остави салфетката на масата и гледайки празната чиния, каза животът на учителя е изтощителен и не си струва да се търпят толкова неприятности. А и печели малко. Поклати глава: – Изобщо не е добра идея.

– Но на мен ми харесва.

– А на мен – не.

– Ей, детето ще учи. Не ти. Нали?

– Добре де, добре... правете каквото искате. В края на краищата винаги става така, както вие искате...