Хюрем. Московската наложница

Преди Ибрахим да довърши думите си, падишахът изрева:

— Говори накратко, паша. Твърдиш, че Искендер ни ограбва. Така ли?

Ибрахим само кимна с глава.

— А ти какво предприе?

Гласът на Сюлейман бе изплющял като камшик.

— Керванът продължи. Труповете бяха заровени, а ранените — довършени. Хората на Искендер Челеби, които се предадоха, признаха всичко пред мен. Войниците не са забелязали, че единият носи пръстен с отрова. Изпи отровата и умря. Другият се опита да избяга от мястото, където го бяхме затворили, и тогава…

— Значи не е останал свидетел, така ли?

— Признаха си. Свидетели са войниците от разузнавателния отряд.

— Твоята дума и мъжете, верни на теб.

Ибрахим не знаеше какво да отговори. Играеше опасна игра. Щеше да бъде обезглавен или Искендер, или той. След случката с печата внимателно бе замислил всичко. Нямаше никакъв пропуск. След като залови плячката си в паяжината, която беше изплел, бе дошло време да измие кръвта ѝ. И това Ибрахим щеше да стори със заповед на Сюлейман. Самият падишах щеше да издаде фермана за смъртта на любимия си дефтердар Искендер Челеби. Ибрахим предприе последната си атака, за да убеди падишаха. Извади извития кинжал на кръста си и го подаде на султана.

— Ако владетелят се съмнява в нашата преданост, ние нямаме право да живеем. Нека цената за службата на Ибрахим и привързаността му към султана да бъде един живот. Но не ме оставяйте на палача. Нека умра от ръцете на падишаха.

Султан Сюлейман се приближи и се взря в очите на великия везир, доколкото можеше да ги види в тъмнината. Много му се искаше, но едва ли щеше да открие в тях невинността от времето, когато срещна Ибрахим на едно лозе в Маниса, прие го като свой спътник, извиси го до върховете на държавата и го удави в богатства, а после му даде сестра си за жена. В очите на великия везир прехвърчаха единствено искри на съобразителност. Потаен, хитър поглед. Истината беше, че Сюлейман не бе убеден, но нямаше и причина да го обвини. Със сигурност цял куп войници щяха да се закълнат, че са заловили хората на Искендер, докато са грабели съкровищата. Сюлейман избута стисналата кинжала ръка на Ибрахим.

— Какво направи с Искендер Челеби?

— Затворих го на сигурно място.

— Не го ли попита дали това е истина?

— Отрича, как иначе?

Останалото след онази вечер беше кошмар за всички. Въпреки мъченията Искендер Челеби държеше, че е невинен.

— Ибрахим облече собствените си хора в униформите на моите и ми устрои капан — твърдеше той, но не можа да убеди никого.

Докато гледаше как дефтердарят коленичи в краката на падишаха и умолява, великият везир си мислеше: „Нека те видим, Искендер. Няма я и най-голямата ти поддръжничка, московчанката Хюрем. Хайде сега спаси мръсната си душа от ръцете ми, да видим как ще стане“.

Макар и да се съмняваше, падишахът не можа да открие нищо, което да докаже невинността на Челеби, и затова удари печата върху смъртния ферман, подаден му от Ибрахим.