Драконите на сломеното слънце [bg]

Тъкмо я довършваше и се канеше да натовари Планшет с разпращането й до онези, които проявяваха интерес към литературните му занимания, когато видимо потрепери. Пръстите, стиснали пачето перо, се затресоха. По ръкописа тутакси започна да се разширява голямо мастилено петно. Кралят забързано остави перото и посегна към обляното си в студена пот чело.

— Ваше величество! — извика разтревожено Планшет. — Какво има? Добре ли сте? — Прислужникът изостави сортирането на кралските документи и изтича до него. — Ваше величество? — повтори загрижено.

— Току-що ме връхлетя най-странното усещане — произнесе с удебелен глас Гилтас. — Сякаш през гроба ми мина гъска.

— Гъска ли, Ваше величество? — попита озадачено Планшет.

— Това е човешки израз, приятелю — усмихна се кралят. — Никога ли не си го чувал? Баща ми често го използваше. Описва начина, по който се чувстваш, щом през тялото ти преминат необясними ледени тръпки и косата ти настръхне. Точно това усетих преди няколко секунди. Но което е още по-странното, за момент ми се стори, че видях пред себе си лицето на братовчеда Силваношей. Видях го толкова ясно, както сега виждам теб.

— Силваношей е мъртъв, Ваше величество — напомни му Планшет. — Погубили са го великаните. Може пък гъската да е минала през неговия гроб.

— Чудно — произнесе замислено Гилтас. — Братовчед ми в никой случай не изглеждаше мъртъв, уверявам те. Носеше сребърната броня на войн от Силванести. Видях дим и кръв, а навсякъде наоколо сражаващи се фигури, но нито драскотина по него. Стоеше на ръба на пропаст. Посегнах, ала дали исках да го издърпам или блъсна — нямам представа.

— Сигурен съм, че сте щели да го издърпате, Ваше величество — каза прислужникът с лек шок в гласа.

— Аз също, Планшет. — Гилтас се намръщи и поклати глава. — Спомням си още, че бях наистина разгневен и изплашен. Странно. — Той сви рамене. — Каквото и да значи, чувството отмина.

— Ваше величество навярно е задрямал. Напоследък не спите добре…

Прислужникът замълча рязко. Той даде знак на Гилтас да пази тишина, прокрадна се до вратата и се заслуша.

— Някой идва, Ваше величество — докладва на общия език.

— Толкова рано сутрин? Не очаквах никого. Надявам се, че не е Палтейнон — каза кралят. — Трябва да довърша поемата. Кажи му, че не искам да ме безпокоят.

— Пуснете ме! — каза на елфически един глас пред вратата. Беше спокоен, но в него се долавяше стаена напрегнатост. — Нося съобщение за краля от неговата майка.

Някой от стражите почука. Планшет хвърли предупредителен поглед на Гилтас, който отново зае мястото си и продължи да пише.