Политичестки ред и политически упадък [bg]

Основният аргумент срещу повечето влиятелни групи е свързан с изкривената представа за тях. В книгата си „Полусуверенната нация“ Е. Е. Шатшнайдер твърди, че реалната демократична практика в Америка няма нищо общо с популярния имидж на САЩ като управление „на народа, от народа и за народа“. Той отбелязва, че политическите резултати рядко отговарят на предпочитанията на масите поради твърде ниското ниво на тяхното участие и на политическото им съзнание. Реалните решения се вземат от много по – малки групи от организирани хора с общи интереси. Подобен аргумент откриваме в произведенията на Мансър Олсън, който посочва, че не всички групи са еднакво способни да се самоорганизират за предприемане на определени колективни действия. В един от ранните си трудове „Логика на колективното действие“ той обяснява, че е много по – трудно да се организират големи, отколкото малки групи, тъй като големите групи, които предоставят облаги на всички свои членове, често пораждат паразитизъм. В една демокрация всички граждани (или поне голямата част от тях) могат да споделят общ дългосрочен интерес по отношение, да речем, на фискално отговорна бюджетна политика, но отделните американци осъзнават това много по – слабо от една влиятелна група, която ще получи субсидия или данъчно облекчение благодарение на бюджетната консолидация. Затова влиятелните групи, които си съперничат за влияние в Конгреса, не защитават интересите на целия американския народ, а на най – организираната и най – богата (което често е едно и също) прослойка от американското общество. Неслучайно интересите им почти винаги са в разрез с интересите на слабо организираните маси, които често са бедни, зле образовани и вегетират в периферията на обществото.

Политологът Морис Фиорина изтъква убедителни доказателства, че т.нар.. от него американска „политическа класа“ е много по – поляризирана от американската нация като цяло. Представените от него данни сочат, че по много спорни въпроси като абортите, бюджетния дефицит, вероучението в училищата и еднополовите бракове повечето американци защитават компромисни позиции като федерално финансиране на изследванията върху стволови клетки в излишни ембриони в клиниките за плодовитост. За разлика от тях партийните активисти в повечето случаи са по – идеологизирани и защитават по – крайни позиции както в левия, така и в десния политически спектър от редовите гласоподаватели. А неорганизираните мнозинства в центъра нямат никакво отношение към тези проблеми. В резултат на всичко това политиката определят добре организирани активисти в партиите, Конгреса, медиите или различни лобистки и влиятелни групи. Крайният резултат от техните действия не е постигането на единна компромисна позиция, а поляризация и политически тупик.