Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
И тя събра всяка трошица кураж, която можеше да намери в себе си а се изправи. Все пак трябваше да вдигне очи, за да срещне погледите им, но го направи гордо, с високо вдигнати глава.
— Имам тох — каза Егвийн вече съвсем спокойно. — Моля ви за услуга: да ми помогнете да срещна своя тох. — Салидар трябваше да почака.
Изтегнат на хълбок, Мат оглеждаше играта на змии и лисици, подредена на пода на шатрата. От време на време от брадичката му капваше капка пот и падаше върху таблото. Всъщност изобщо не беше табло, само едно парче червен плат с плетеница от линии, разчертани с черно мастило, и стрелки, показващи по кои линии можеш да се движиш в едната посока и по кои — в двете. Десет бели дървени дискчета с намастилен триъгълник по тях бяха лисиците, а други десет с вълниста линия — змиите. Двете лампи, запалени от двете страни, хвърляха достатъчно светлина.
— Този път ще спечелим, Мат — каза Олвер. — Сигурен съм, че ще спечелим.
— Може би — отвърна Мат. Двете им зацапани с черно мастило дискчета почти се бяха върнали в кръга в средата на таблото, но следващото хвърляне на заровете щеше да е за змиите и лисиците. В повечето случаи не можеше да се измъкнеш повече от външния му ръб. — Хвърли заровете. — Той самият никога не докосваше чашката със заровете, не и от деня, в който я беше връчил на момчето; щом щяха да я играят тази игра, по-добре беше да не намесва късмета си.
Ухилен, Олвер раздруса кожената чашка и изсипа на пода дървените зарове, направени от баща му. Изпъшка, когато преброи точките — три от заровете се бяха обърнали с триъгълниците нагоре, а другите три — с вълнистите линии. Което означаваше, че трябва да премести лисиците и змиите по най-краткия път към собствените си фигури и ако някоя от тях попаднеше на полето, където има твоя… Една змия докосна Олвер, лисица — Мат и Мат виждаше, че ако се доиграят останалите точки, ще го достигнат още две змии.
Само една детска игра, и то такава, при която никога не можеш да спечелиш, ако следваш правилата точно. Скоро Олвер щеше да порасне достатъчно, за да го разбере, и като всички други деца — да престане да я играе. Най-обикновена детска игра, но Мат никак не обичаше да го хваща лисица и още по-малко — змиите. Това будеше у него лоши спомени.
— Е — измърмори Олвер, — почти щяхме да спечелим. Още една игра, Мат? — И без да дочака отговор, момчето направи знака, с който се започваше играта — триъгълник и пресичаща го вълниста линия, след което изрече заклинанието: — „Кураж да укрепиш, огън да заслепиш, музика да зашеметиш, желязо да задължиш.“ Мат, защо го казваме това? Няма никакъв огън, нито музика, нито желязо.
— Не знам. — Стихчето го загъделичка някъде в тила. Древните спомени от тер-ангреала като че ли бяха подбрани по случаен признак — сигурно беше така, — а и собствената му памет беше проядена от дупки и неясни петна. Момчето непрекъснато му задаваше въпроси, чиито отговори не знаеше, и въпросите му винаги започваха със „защо“.
Дерид се шмугна в шатрата и спря изненадан. Лицето му лъщеше от пот, но въпреки това той не си беше свалил палтото — само го беше разкопчал. Най-новият му белег розовееше върху белите черти, кръстосали лицето му.
— Мисля, че отдавна е време да си лягаш, Олвер — каза Мат и се надигна. Собствените му рани го жегнаха на няколко места, но малко. Оздравяваха много добре. — Прибирай играта. — Той пристъпи към Дерид и му прошепна: — Ако споменеш пред някого за това, ще ти прережа гръцмуля.
— Че защо? — отвърна кисело Дерид. — От теб май ще се получи великолепен баща. Той все повече започва да прилича на теб. — За миг като че ли щеше да се усмихне, но това бързо отмина. — Лорд Дракона идва в лагера — изрече той гробовно.
Всякакви мисли дали да не фрасне Дерид през носа напуснаха Мат. Той отметна платнището и се гмурна в нощта по риза. Шестимата мъже на Дерид, в кръг около палатката, се вкочаниха, когато се появи. Стрелци с арбалети — пиките не вършеха добра работа в охрана. Беше нощ, но в лагера не беше тъмно — восъчнобледата луна и огньовете, пръснати сред редиците палатки, даваха достатъчно светлина. Много от мъжете спяха на открито. Часовите стояха будни на всеки двадесет крачки чак до дългата палясада. Не точно както му се искаше на Мат, но ако изневиделица от въздуха изникнеше някоя атака…