Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Ясно видя Ранд, който крачеше към него. Не беше сам. Двама забулени айилци стъпваха на пръсти по петите му и главите им се извиваха всеки път, когато някой от Бандата се извърташе насън или някой часовой преместеше крак, за да ги огледа. Онази айилка, Авиенда, също беше с него, с вързоп на гърба — и крачеше така, сякаш беше готова да пререже гърлото на всеки, който дръзнеше да й се изпречи на пътя. Мат така и не разбираше защо Ранд я държи край себе си. „Айилките носят само бели, а не съм виждал друга жена, която да е по-готова да ти донесе бели от тази.“
— Това наистина ли е Преродения Дракон? — каза без дъх Олвер. Беше стиснал навитата игра до гърдите си и само дето не подскачаше на място.
— Той е — каза му Мат. — А ти бягай да спиш. Тук не е място за момчета.
Олвер си тръгна, мърморейки недоволен, но само до следващата шатра. С крайчеца на окото си Мат мерна как момчето се скри и после лицето му отново се появи иззад ъгъла.
Мат го остави на мира, макар че ако се съдеше по физиономията на Ранд, тук нямаше място и за пораснали мъже, не само за момчета. Лицето на приятеля му изглеждаше толкова кораво, че можеше да се използва за чук, с който да разбиваш стена, но някакво чувство като че ли се мъчеше да си пробие път на повърхността, възбуда и може би известно нетърпение; в очите на Ранд се прокрадваше трескав блясък. В едната си ръка държеше навит пергамент, докато другата несъзнателно галеше дръжката на меча му. Токата с Дракона блестеше на светлината от огньовете; от време на време главите на двата Дракона надничаха изпод ръкавите на палтото му.
— Трябва да поговоря с теб — каза той, щом стигна до Мат. — Насаме. Искам да направиш нещо. — Нощта бе като черна пещ, а Ранд се бе облякъл в дълго зелено палто, закопчано до шията, но въпреки това изобщо не се потеше.
Дерид, Талманес и Нейлсийн стояха на няколко крачки встрани и наблюдаваха. Мат им даде знак да изчакат, после кимна към палатката си. Последва Ранд и опипа медальона с лисичата глава на гърдите си през ризата. Нямаше за какво да се тревожи. Поне така се надяваше.
Ранд беше казал „насаме“, но Авиенда явно смяташе, че това не я засяга. Остана точно на две крачки от него, ни повече, ни по-малко. Следеше предимно Ранд с безизразно лице, но от време на време поглеждаше и към Мат, мръщеше се и го измерваше от глава до пети. Ранд не й обръщаше никакво внимание и въпреки цялата му припряност допреди малко, сега като че ли изобщо не бързаше. Огледа грижливо вътрешността на шатрата, въпреки че Мат се зачуди дали изобщо я забелязва. А и нямаше какво толкова да се гледа. Олвер беше поставил двете лампи на малката сгъваема масичка. Столът също беше сгъваем, както и умивалникът и походното легло. Всички бяха покрити с черен лак и позлатени ивици. Ако човек имаше пари, спокойно можеше да си ги похарчи за нещо друго. Прорезите, които айилците бяха направили на шатрата, бяха закърпени изрядно, но въпреки това си личаха.
Тягостното мълчание жегна Мат.
— Какво има, Ранд? Надявам се, че не си решил да промениш плана толкова късно. — Никакъв отговор, само един поглед, сякаш Ранд току-що си беше спомнил, че е тук. Това изнерви Мат. Каквото и да си мислеха Дерид и останалите от Бандата, той се стараеше с всички сили да стои настрани от битките. Понякога обаче това, че беше тавирен, действаше против късмета му — така поне му се струваше на него. Беше убеден, че Ранд има нещо общо с това, нали той беше по-силен тавирен. Толкова силен, че Мат понякога почти усещаше притеглянето му. — Още няколко дни и ще бъда в Тийр. Саловете ще превозят Бандата през реката и след още няколко дни ще се видим с Вейрамон. Твърде късно е, да му се не види, да се бъркаш в…
— Искам да доведеш Елейн в Кемлин — прекъсна го Ранд. — Искам да се погрижиш да пристигне здрава и читава в Кемлин, каквото и да се случи. И да не я оставяш, докато не седне на Лъвския трон. — Авиенда се окашля. — Да — каза Ранд. Странно защо, гласът му стана студен и твърд като лицето му. Но от друга страна, защо да търси човек причини за поведението му, щом щеше да се побърква? — Авиенда ще замине с теб. Мисля, че така ще е най-добре.
— Ти мислиш, че така ще е най-добре? — възкликна тя възмутено. — Ако не бях се събудила навреме, изобщо нямаше да разбера, че си я намерил. Ти не си ме изпращал никъде, Ранд ал-Тор. Аз трябва да поговоря с Елейн по мои… собствени причини.
— Много се радвам, че си намерил Елейн — каза предпазливо Мат. Ако беше на мястото на Ранд, щеше да остави тази жена там, където си е. Светлина, Авиенда беше много по-поносима! Айилките поне не си виреха носовете, нито си въобразяваха, че човек трябва да скача само защото те му казали. Разбира се, игрите им понякога доста загрубяваха и имаха навика да се опитват от време на време да те убият. — Не разбирам само защо имаш нужда от мен. Прескочи през някой от твоите Прагове, целуни я, вдигни я на ръце и скочи обратно. — Авиенда го прикова с гневния си поглед: човек можеше да си помисли, че му е дал съвет да целуне нея.