Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Отдавна ли си станала? — шепнешком попита той.
Тя го отведе настрана с извънредно голяма предпазливост и когато вече нищо не ги заплашваше, отговори:
— Изобщо не съм лягала. Цялата нощ прекарах на крак.
— Не е вярно — каза Уинфийлд. — Лъжеш като циганка.
— Добре — отвърна Рути. — Щом съм лъжкиня, няма да ти кажа нищо от това, което стана. Няма да ти кажа как убиха с нож един човек и как дойде една мечка и открадна едно малко дете.
— Не е идвала никаква мечка — каза неуверено Уинфийлд. Той се почеса по главата и попосмъкна комбинезона си в чатала.
— Добре, щом казваш ти, не е идвала — рече насмешливо Рути. — Няма и бели цукала, дето сме ги виждали в каталозите — от същото това, от което правят чинии, нали?
Уинфийлд я изгледа с широко отворени очи. Той посочи санитарната постройка.
— Там ли? — попита той.
— Нали лъжа като циганка — отговори Рути. — Защо тогава ме питаш?
— Хайде да отидем да видим — каза Уинфийлд.
— Аз влизах вече — отвърна Рути. — И седях на тях. И даже пишках.
— Пак лъжеш — отвърна Уинфийлд.
Те тръгнаха към санитарната постройка и сега Рути вече никак не се боеше. Тя смело влезе там първа. Край едната стена на голямото помещение бяха клозетите, отделени един от друг с преградки, всеки с врата. Белият фаянс блестеше от чистота. Покрай отсрещната стена бяха умивалниците, а срещу входа имаше четири кабинки с душове.
— Ето — каза Рути. — Ето цукалата. Същите като в каталозите. — Децата се приближиха до крайния клозет. Рути от чисто самохвалство вдигна роклята си и седна на чинията. — Казах ти, че вече съм влизала тук — рече тя. И в чинията се чу шуртене — като доказателство за правотата на думите й.
Уинфийлд стоеше сконфузено. Ръката му завъртя крана за водата. Разнесе се оглушителен шум. Рути се стресна и отскочи встрани. Двете деца застанаха в средата на помещението и загледаха клозетната чиния. Водата в нея още течеше.
— Все правиш бели — каза Рути. — Дойде и веднага го счупи. Видях как го счупи.
— Не, не съм. Честна дума, не съм.
— Нали те видях — продължи Рути. — Не бива да те пущат до такива хубави неща. — Уинфийлд клюмна. Той погледна Рути и очите му се изпълниха със сълзи. Брадичката му затрепери. И Рути го съжали.
— Нищо. Няма да кажа. Ще речем, че така си е бил. И че не сме влизали тук. — И тя го изведе навън.
Слънцето, издигнало се иззад планините, сега озаряваше железните рифеловани покриви на петте санитарни постройки, озаряваше сивите палатки и чисто пометените места край тях. Лагерът се събуди. В летните печки гореше огън; те бяха направени от газени бидони, от метални листове. Във въздуха миришеше на дим. Полите на палатките бяха отметнати и хората щъкаха из лагера. До палатката на Джоудови, оглеждайки се наоколо, стоеше майката. Тя видя децата си и тръгна насреща им.
— Вече бях почнала да се тревожа — рече тя. — Къде се щурате — един бог знае.
— Просто се разхождахме и гледахме — отговори Рути.
— А къде е Том? Не го ли видяхте?
Рути веднага придоби важен вид.
— Видях го, майко. Той ме събуди и ми каза да ти предам, че… — Тя млъкна, подчертавайки с това значителността на ролята си.
— Е, какво? — нетърпеливо попита майката.
— Искаше да ти кажа… — Рути отново млъкна и гордо погледна Уинфийлд.
Майката заплашително вдигна ръка.
— Казвай, че виждаш ли!
— Намерил е работа — бързо изрече Рути. — Отиде да работи. — Тя боязливо погледна ръката на майка си. Ръката се отпусна, после се протегна към нея. Майката прегърна момичето през раменете, притисна го здраво до себе си и веднага го пусна.
Рути сконфузено наведе очи и промени темата на разговора.
— А там има клозети — каза тя. — Едни такива белички.
— Свари ли вече да ги разгледаш? — попита майката.
— Да, заедно с Уинфийлд — отвърна Рути и веднага след това предаде брат си: — Уинфийлд счупи един клозет.
Уинфийлд почервеня. Той погледна злобно Рути.
— А тя пък се изпика.
Майката се обезпокои.
— Какво сте направили там? Скоро да ми покажете! — Тя ги повлече към санитарната постройка и ги вмъкна вътре. — Какво сте направили?
Рути посочи чинията:
— Там нещо засъска, зафуча. Сега няма нищо — тихо е.