Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Жената кимна.
— Съжалявам… те… — Ръката й направи неясен неопределен жест. — Не мога да мисля…
Госпожица Темпъл изсумтя и после, все още стиснала брадичката й, махна косата от лицето й с бързи движения на пръстите, отмахваше кичурите като птичка, която си свива гнездо. Жената бе по-възрастна от нея — в настоящото й измъчено състояние нямаше да е честно да гадае с колко години — в чертите й имаше някаква деликатна цялост, която дори пораждаше симпатия.
— Не е страшно, че не мислите. — Госпожица Темпъл се усмихна, съвсем малко напрегнато. — Мога да мисля и за двете ни, дори предпочитам. Но не мога да ходя и за двете ни. Ако искаме да живеем, да живеем, госпожице Дужон, трябва да станете.
— Елоиз — прошепна жената.
— Моля?
— Казвам се Елоиз.
— Чудесно. Това прави всичко много по-лесно.
Госпожица Темпъл дори не рискува да отвори отсрещната врата, защото знаеше, че коридорът ще гъмжи от слуги и войници, макар да нямаше представа защо не са дошли да гасят пожара през тази стая. Възможно ли бе забраната да се влиза в тази тайна стая, която така очевидно фигурираше в най-дълбоките кроежи на Кликата, да тегнеше над прислугата дори в такъв момент на криза? Тя се обърна към Елоиз, която все още бе на колене и държеше някаква разкъсана дреха — сигурно роклята, с която бе дошла.
— Унищожили са я — каза й госпожица Темпъл, докато вървеше към отворените гардероби. — Така правят. По-добре да се обърнете…
— Ще се преобличате ли? — попита Елоиз и се помъчи да стане.
Госпожица Темпъл бутна настрана отворените врати на гардероба и видя противното огледало зад тях. Огледа се и взе една табуретка.
— О, не — отвърна. — Ще чупя стъкло.
Стисна очи при удара и отскочи назад, но разрушението бе невероятно удовлетворително. С всеки следващ удар мислеше за друг враг — Спраг, Фаркухар, графинята, госпожица Пул — и при всяко разтърсване на ръцете й лицето й се озаряваше все повече от истинско удоволствие. Когато проби стъклото, макар и не достатъчно, за да минат през отвора, погледна през рамо госпожица Дужон със съзаклятническа усмивка.
— Тук има тайна стая. — Госпожица Дужон кимна колебливо и госпожица Темпъл отново се обърна и замахна. Можеше да й отнеме още доста време да отчупи останалите остри ръбове, но нямаха толкова време. Така че тя остави табуретката, взе разкъсаната рокля на Елоиз, проснаха я на земята, за да покрие поне някои от ръбовете, и двете минаха през огледалото. Госпожица Темпъл вдигна роклята, смачка я на топка и я хвърли обратно в стаята. Хвърли последен поглед на вътрешната врата — тревогата й, че доктора го няма, нарастваше — и дръпна вратите на гардероба така, че да скрие строшеното огледало. Обърна се към Елоиз, която се бе сгушила в палтото на бедния доктор, и каза:
— Той ще ни намери. Хванете се за мен.
Вървяха мълчаливо по сумрачния застлан с килим проход, белите им оцапани със сажди лица и копринените им роби изглеждаха червеникави на зловещата светлина на газовите лампи. Госпожица Темпъл искаше да се отдалечат колкото може повече от огъня и чак тогава да се заемат с бягството или прикритието… но въпреки това на всеки завой се обръщаше назад и се ослушваше с надеждата за някакъв знак от доктора. Дали не бе пожертвал себе си, за да ги спаси? И я бе оставил със спътница, която тя нито познаваше, нито имаше защо да й вярва. Отново чу настойчивите му думи да вървят, да вървят веднага — и забърза напред.
Тесният проход се пресичаше с друг. Наляво продължаваше, а пред тях опираше в някаква стълба, издигаща се в тъмна шахта. От дясната страна имаше тежка червена завеса. Госпожица Темпъл внимателно отмести завесата с пръст. Още една стая за наблюдения, която гледаше към доста голям празен салон. Ако наистина искаше да избегне преследвачите, последното, което й трябваше, беше да остави още едно строшено огледало по пътя си. Дръпна се от завесата. Елоиз не можеше да се качи по стълбата, така че продължиха наляво.
— Как се чувствате? — попита госпожица Темпъл, като вложи в тихия си шепот колкото можа повече увереност.
— Осезаемо по-добре — отговори Елоиз. — Благодаря, че ми помагате.
— Няма защо — каза госпожица Темпъл. — Вие познавате доктора. Ние сме стари другари.
— Другари? — Госпожица Дужон я погледна и тя видя недоверие в очите й — ръстът й, младостта й, глупавите роби — и я жегна раздразнение.