Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Точно така. — Тя кимна. — Може би е по-добре да научите, че докторът, аз и един човек на име Кардинал Чан се обединихме срещу клика от престъпни личности с престъпни намерения. Не зная кои от тях познавате — граф Д’Орканч, графиня ди Лакер Сфорца, Франсис Сонк — подхвърли това име доста многозначително и повдигна вежди, — Харалд Крабе, заместник външен министър, и лорд Робърт Вандаариф. Сред тях има и много по-маловажни злодеи — госпожа Марчмур, госпожица Пул, която смятам, че познавате, Каролин Стърн, Роже Баскомб, цял куп германци — доста е трудно да се обобщи, разбира се, но явно има нещо общо с принца на Мекленбург и е много свързано с едно странно синьо стъкло, от което могат да се правят книги, книги, които съдържат — или изпиват — истински спомени, истински преживявания. Всъщност е много необичайно…
— Да, виждала съм ги — прошепна Елоиз.
— Така ли? — В гласа на госпожица Темпъл се прокрадна разочарование, защото изведнъж й се прииска да опише на някой друг собственото си смайващо преживяване.
— Те подложиха всички ни на такива книги…
— Кои са „те“? — попита госпожица Темпъл.
— Госпожица Пул и доктор… доктор Лоренц. — Елоиз преглътна. — Някои от жените не можаха да го понесат… и бяха убити.
— Защото не искаха да погледнат ли?
— Не, не — защото погледнаха. Бяха убити от самата книга.
— Убити? Защото са погледнали книгата?
— Така мисля.
— Аз не съм убита.
— Сигурно сте много силна — отвърна Елоиз.
Госпожица Темпъл подсмръкна. Рядко се съмняваше в ласкателствата дори когато знаеше, че идеята е друга (както когато Роже възхваляваше деликатността и хумора й, докато ръката му бе около кръста й и се запътваше на юг), но наистина се бе откъснала от книгата със собствени сили — постижение, което дори вечно надменната графиня бе отбелязала. От мисълта, че е възможно обратното — че е можела да бъде погълната напълно, че е можела да загине, — я полазиха тръпки. Би било толкова лесно наистина — съдържанието на книгата беше така примамливо. Но тя не бе загинала — а напротив, сега се чувстваше напълно уверена, че ако погледне в някоя друга от тези книги, властта й над нея ще е още по-слаба, защото след като се бе освободила веднъж, щеше да знае, че може да го направи пак. Обърна се към Елоиз, все още неубедена в искреността й.
— Но и вие трябва да сте силна, щом сте човек, когото враговете ни искаха да привлекат в редиците си — а и са ви повикали в Тар Менър. Защото затова сме в тези роби, за да инициират умовете ни в коварните си мистерии. Процес, с който ще подчинят волята ни на своята.
Спря, погледна се и заоправя робите с две ръце.
— В същото време, макар да не мога да го нарека практично, усещането за коприна до тялото е все пак… толкова…
Елоиз се усмихна или поне се опита, но госпожица Темпъл видя, че долната й устна потрепва колебливо.
— Само че… разбирате ли, аз не си спомням… Знам, че отидох в Тар Менър по някаква причина, но изобщо не мога да си я припомня!
— По-добре да продължаваме — каза госпожица Темпъл, провери дали треперещата устна е последвана от сълзи и въздъхна облекчено, когато видя, че не е. — И ще ми разкажете каквото си спомняте от Тар Менър. Госпожица Пул спомена Франсис Сонк и, разбира се, полковник Трапинг…
— Аз съм възпитателка на децата на полковника — каза Елоиз — и познавам господин Сонк. Той беше много внимателен след изчезването на полковника. — Въздъхна. — Близка съм със сестрата на господин Сонк, съпругата на полковника. Дори присъствах тук, в Харшморт Хаус, в нощта, когато полковникът изчезна…
— Наистина ли? — попита госпожица Темпъл малко грубо.
— Питах се дали, без да забележа, не съм видяла нещо или не съм дочула някаква тайна — нещо, което да възбуди любопитството на господин Сонк или което да може да използва срещу брат си и сестра си, или дори за да прикрие собственото си участие в смъртта на полковника…
— Възможно ли е да сте знаели кой го е убил и защо? — попита госпожица Темпъл.
— Нямам представа! — изплака Елоиз.
— Но щом тези спомени са изчезнали, значи трябва да са били ценни, за да ги вземат — отбеляза госпожица Темпъл.
— Да, но дали защото съм научила нещо, което не е трябвало да знам, или защото съм била — няма друга дума — прелъстена дори да участвам?
Елоиз спря, в очите й блестяха сълзи. Отчаянието й се стори на госпожица Темпъл истинско, а и тя знаеше добре — след преживяването си с книгата — как изкушението може да разколебае и най-непреклонната душа. Но имаше ли значение истината, щом тази жена не можеше да си спомни какво е направила и бе обзета от съжаления? Госпожица Темпъл нямаше представа — също както нямаше представа за относителното състояние на собствената си телесна невинност. За първи път позволи на лека нотка съжаление да се промъкне в гласа й.