Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Мистър Пикуик обаче бе твърдо решил не само че би могло, но че трябва да стане; вследствие на това десет минути подир настойчивите уверения, че било невъзможно, той бе заведен от своя адвокат в предната стая на кантората на великия адвокат Снъбин.
Беше непостлано помещение с доста големи размери; до камината бе придърпана писмена маса, чието сукно отгоре отдавна бе напълно загубило правото да се нарича зелено, защото бе посивяло постепенно от праха и времето освен местата, гдето се губеха всякакви следи на първоначалния му цвят поради мастилени петна. На масата се мъдреха множество тънки купчинки книжа, завързани с червена лента; а зад масата седеше възстар чиновник, чийто загладен външен вид и тежък златен ланец бяха внушителни показатели за широката и доходна дейност на мистър Снъбин.
— Вътре ли е мистър Снъбин, мистър Малърд? — запита Пъркър, предлагайки табакерата си с възможно най-голяма любезност.
— Да, вътре е — бе отговорът, — но е много зает. Я вижте: не е дал още заключение по ни едно от тези дела, а за всичките е платен хонорар за бързо разглеждане.
Чиновникът се усмихна при тези думи и смръкна щипка енфие с охота, съчетана вероятно както от слабостта му към енфието, така и от любовта му към хонорарите.
— Това се казва клиентела — забеляза мистър Пъркър.
— Да — рече чиновникът на големия адвокат, като извади собствената си табакера и я поднесе с извънредна сръчност. — А най-хубавото в цялата работа е, че никой на този свят не може да чете почерка на адвоката освен мене и затова са принудени да чакат и след като си е дал мнението, докато аз го препиша, ха-ха-ха!
— Това не е лошо, пък знаем кой освен адвоката извлича малко повече от клиентите, а? — добави Пъркър. — Ха-ха-ха!
На това чиновникът се разкикоти отново; смехът му не беше висок и необуздан, а някакво тихо вътрешно хихикане, което никак не хареса на мистър Пикуик. Кърви ли човек вътрешно, опасно е за самия него; а смее ли се вътрешно, не е добър предвестник за другите.
— Не сте ми приготвили още малката сметка за хонорарите, дето ви дължа, нали? — запита Пъркър.
— Не, не съм — отвърна чиновникът.
— Бих помолил да я направите — рече Пъркър. — Щом ми я дадете, ще ви изпратя чек. Но вие сигурно сте много зает да събирате готовите пари и не мислите за длъжниците си, а? Ха-ха-ха!
Тази шега, изглежда, страшно много погъделичка чиновника и той отново се наслади за малко на своя тих вътрешен смях.
— Но, мистър Малърд, драги мой приятелю — рече мистър Пъркър, станал отведнъж сериозен, и затегли за ревера на жакета великия чиновник на великия човек към един ъгъл, — вие трябва да склоните мистър Снъбин да ме приеме заедно с този мой клиент.
— Хайде де, хайде де — отвърна чиновникът. — И таз хубава. Да ви приеме той! Е, та това е немислимо. — Впрочем, въпреки „немислимостта“ на предложението, чиновникът остави да го завлекат кротичко извън обсега на слуха на мистър Пикуик; и след кратък разговор, воден шепнешком, тръгна тихичко по малък тъмен коридор и изчезна в светилището на юридическото светило; след малко се върна оттам на пръсти и уведоми мистър Пъркър и мистър Пикуик, че е успял да увещае адвоката въпреки всички установени правила и обичаи да ги приеме неотложно.
Адвокатът Снъбин, човек с хлътнали бузи и жълтеникава кожа, беше на четиридесет и пет или — както се казва в романите — може би имаше и петдесет. Очите му бяха такива едни изпъкнали и безжизнени, каквито често се срещат при хора, прекарали дълги години в тягостно и упорито книжовно занимание; и те единствено (без да се има пред вид лорнетът, провесен на широка черна панделка около врата му) бяха достатъчно добро предупреждение за непознатия, че той бе много късоглед. Косата му бе тънка и рядка, обстоятелство, дължащо се отчасти на постоянната липса на време да полага нужните грижи, отчасти и на адвокатската перука, която бе носил в продължение на двадесет и пет години и която се мъдреше сега на някаква полица до него. Следите от пудра за коса по яката на жакета му и зле опраната и още по-зле увита около гърлото му бяла вратовръзка показваха, че откакто бе напуснал съдебната зала, той не бе намерил свободна минутка да смени поне отчасти облеклото си; но и да бе го сторил, немарата в останалата част на дрехите му даваше основание да се заключи, че и тогава не би се стигнало до някакво съществено подобрение. Юридически справочници, купища книжа и отворени писма бяха пръснати по масата в пълен безпорядък; мебелите в стаята бяха стари и разнебитени; вратите на библиотеката се разкапваха на пантите; прах излиташе на малки облачета при всяка стъпка по килима; транспарантите жълтееха от нечистотия и дълголетие; състоянието на всичко в стаята сочеше ясно и безпогрешно, че Снъбин беше премного зает със своите служебни задължения, за да отдава някакви грижи и внимание на личните си удобства.