Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Такъв студ не е било никога. А и имаме дебели стени, зад които да се крием, и огньове — късметлиите, искам да кажа. — Той се препъна и падна на колене във високата пряспа. Тиамак му помогна да се изправи. По полите на наметалото му полепна сняг. — Изкушавам се да изругая — каза Странгиард и се засмя кисело; дъхът му излетя като облак от устата му.

— Подпри се на мен — настоя Тиамак.

Разчорлената коса и скръбното лице на свещеника го разчувстваха.

— Някой ден трябва да дойдеш да видиш Вран. Има и неприятни неща, но пък никога не е студено.

— Точно в т-т-този момент т-това звучи доста привлекат-т-телно.

Вятърът постепенно разпиля буреносните облаци и в небето заблещукаха няколко звезди. Тиамак вдигна очи.

— Изглежда толкова близко.

Странгиард проследи погледа му, при което отново се спъна, но се задържа. Звездата-завоевател беше надвиснала точно над Хейхолт — пламтяща дупка сред мрака с опашка като размазано петно кръв.

— Близко е — промълви свещеникът. — Усещам я. Плесинен пише, че такива звезди изхвърлят лош въздух над света. До с-сега не бях сигурен дали да му вярвам, но ако изобщо съществува звезда, която да заразява с чума, това е тя. — Той се обгърна с ръце. — Понякога се питам дали не настъпва краят на света, Тиамак.

Мъжът от блатата нямаше желание да мисли по този въпрос.

— Всички звезди тук са малко странни. Продължавам да си мисля, че разпознавам Видрата и Пясъчния бръмбар, но изглеждат някак разпънати и променени.

Странгиард присви единственото си око.

— И на мен ми изглеждат особено. — Той потръпна и сведе поглед към високия до коленете сняг. — Уплашен съм, Тиамак.

Двамата се затътриха към лагера.