Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Може би не трябва да знаят, че го няма — предложи Адиту.

Джосуа се извърна изумен.

— Какво? Как бихме могли да потулим подобно нещо?

— Мисля, че сестра ми каза нещо мъдро — обади се Джирики. — Ако се надяваме на шанс да изпратим сър Камарис в двореца на брат ти — при това той няма да е сам, Джосуа, с него ще има Зида'я, които познават тези места — не е нужно да бием барабаните и да обявяваме какво сме направили, а да изглежда така, сякаш Камарис е тук дори след началото на обсадата.

— Обсадата? Но ако единствената ни надежда са мечовете и всъщност решителният удар ще нанесе отрядът, който проникне през тайните ви пътеки, какъв е смисълът да жертваме живота на други? — попита с раздразнение принцът. — Да не би да искате да кажете, че трябва да жертваме воини в една кървава обсада, за която предварително знаем, че е закъсняла и обречена на неуспех?

Ликимея се приведе напред.

— Ще жертваме не само хора, но и Зида'я. — Исгримнур долови някаква искра в кехлибарения й поглед, искра, която напомняше нещо като скръб или болка, но не повярва на очите си. Не можеше да допусне, че зад непоколебимия й безчувствен израз би могло да има нещо друго освен хладна пресметливост. — В противен случай ще разкрием на враговете си, че кроим други планове. Направо ще им изкрещим, че сме предприели някаква друга хитрост.

— Но защо? — Исгримнур ясно виждаше, че Джосуа истински се измъчва. — Всеки благоразумен военачалник знае, че е по-добре да умориш неприятеля от глад, отколкото да жертваш живота на воините си върху яките каменни стени.

— Вашият лагер е до този на Зида'я. Тези, които и в момента ни наблюдават иззад каменните стени, са се споразумели с Инелуки. Някои от тях може и да са от нашето коляно — Хикеда'я. Те знаят, че Децата на зората виждат червената звезда в небосклона над главите си. Звездата-завоевател, както я наричате, ни казва, че разполагаме най-много с няколко дни, че каквото и да е намислил вашият простосмъртен магьосник от името на Инелуки, трябва да се случи скоро. Ако забележат, че пренебрегваме този факт, не бихме надхитрили никого. Трябва да предприемем обсадата незабавно и твоят народ — както и нашият — трябва да се сражава така, сякаш няма никаква друга надежда. Пък и кой знае? Може и да нямаме. Не всички приказки имат щастлив край, принц Джосуа. Ние, Родените в Градината, сме се убедили в това.

Джосуа се извърна към Исгримнур сякаш за подкрепа.

— Значи изпращаме най-великолепния си воин, който е и най-голямото ни вдъхновение, под земята. И захвърляме живота на нашите воини в една обсада, която знаем, че не може да успее. Херцог Исгримнур, да не би да съм полудял? Това ли е всичко, което ни остава?