![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
Римърът помръдна безпомощно рамене. Беше мъчително да наблюдава откровените страдания на Джосуа.
— В това, което казват ситите, има смисъл. Съжалявам, Джосуа. Аз също съм обезпокоен.
Принцът вдигна ръка в знак на примирение.
— В такъв случай ще постъпя така, както казвате всички. Откакто брат ми седна на трона, ужасите следват един след друг. Изглежда, както ми каза веднъж един мой наставник, бог ни изковава с чука на болката върху наковалнята на задълженията. Но не мога да си представя как ще изглеждаме, когато Той Приключи. — Той се облегна и махна с ръка към останалите да продължат. — Само направете необходимото Камарис да е добре защитен. Той носи със себе си единственото, което все още не притежавахме, когато моят брат и Кралят на бурите разбиха Наглимунд — а оттогава загубихме твърде много неща.
Исгримнур погледна стария рицар. Камарис беше потънал в размисъл, втренчил поглед в нещо невидимо. Устните му помръдваха.
Кралят се прокрадваше по коридора пред входа на леярната. Войниците, и без това крайно изнервени, се стреснаха, щом видяха забуления в мантия силует да изскача от сенките. Един дори изтегли меча си, но Приратес му изкрещя. Елиас обаче не обърна никакво внимание на постъпката му, която при нормални обстоятелства би била фатална за младия страж.
— Приратес — изхриптя кралят. — От сума време търся ли, търся. Къде ми е виночерпецът? Гърлото ми пресъхна…
— Ще се погрижа, твое величество. — Той изгледа с черните си като въглени очи опулените войници и те моментално отклониха погледи встрани или ги сведоха надолу.
— Капитанът ще отведе воините върху стените. Тук нямаме повече работа.
И ги отпрати, развявайки червения си ръкав.
Когато тропотът от стъпките се отдалечи по коридора, Приратес подхвана внимателно ръката на Елиас, за да може кралят да се отпусне върху него. Лицето му беше бяло като пергамент и той начесто облизваше устните си.
— Виждал ли си виночерпеца ми?
— Ще се погрижа, твое величество. Мисля, че повече няма да видим Хенгфиск.
— Да не… да не би да е избягал… при тях? — Елиас се ослуша, сякаш предателството можеше да има някакъв звук. — Всички са около стените. Трябва да знаеш. Усещам ги. Брат ми и онези светлооки създания… — Той докосна устата си. — Ти каза, че ще бъдат унищожени, Приратес. Каза, че всички, които ми се противопоставят, ще бъдат унищожени.
— Така и ще бъде, кралю.
Свещеникът поведе Елиас през лабиринта от коридори към кралските покои. Минаха покрай един отворен прозорец, през който се сипеите сняг и се стопяваше в локви върху пода. На фона на носещите се буреносни облаци се извисяваше Кулата на Зеления ангел.
— Ти сам ще ги унищожиш и ще ни въведеш в Златната епоха.
— И тогава болката ще стихне — изхриптя Елиас. — Не бих мразил Джосуа така, ако не ми бе причинил такава болка. А и ако не беше откраднал дъщеря ми. Той ми е брат все пак… — Кралят стисна зъби, сякаш пронизан от нож. — Защото семейството е една кръв…
— А кръвта е могъща магия — промълви почти на себе си Приратес. — Знам, кралю. Но те се изправиха срещу теб. Затова ти намерих нови приятели — могъщи приятели.
— Но ти не можеш да заместиш семейството ми — отвърна Елиас с едва доловима печал и сви очи. — О, господи, Приратес, целият горя. Къде е този виночерпец?
— Още малко, твое величество. Още съвсем малко.
— Аз я усещам, знаеш ли — каза задъхано Елиас.
Той се отпусна върху тюфлека, който беше прогнил на толкова места, че конските косми стърчаха отвсякъде. В ръката си стискаше вече празна мръсна чаша.
Приратес се спря на входа.
— Какво усещаш, твое величество?
— Звездата, червената звезда. — Елиас посочи към покрития с паяжини таван. — Виси над главата ми и се взира като око в мен. През цялото време чувам песента й.
— Песен?
— Песента, която пее — или която мечът пее на звездата. Не съм съвсем сигурен. — Отпусна ръка и пръстите му запълзяха по дългата ножница като белезникав паяк. — Пее в главата ми. „Време е, време е“, повтарят отново и отново Гласовете. — Той се изкикоти с дрезгав, насечен смях. — Понякога се събуждам, както се разхождам из двореца, без да знам как съм се озовал точно на това място. Но чувам песента и усещам звездата да гори в мен, независимо дали е ден, или нощ. Тя има огнена опашка като дракон… — Той замълча. — Ще отида при тях.
— Какво!?
Приратес се върна до леглото на краля.
— Ще отида при тях — при Джосуа и останалите. Може би това е моментът, който има предвид мечът. Моментът да им покажа, че съм по-различен от онова, което знаят. Че съпротивата им е глупост. — Той покри лице с ръце. — Те са… те са моя кръв, Приратес.