Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Те тичаха, а около тях падаха, те пак тичаха, заедно с тях бе Беарнас, виждаше се Амрод и Атлис, който отново бе с порязано лице, но се държеше здраво. Те тичаха – живи, за разлика от много и много други...

Пресичайки пътищата за отстъпление на безцелно мятащите се натам-насам по полето остатъци от роханската конница (още няколко отряда се опитваха да попречат на стремителното настъпление на конниците на Олмер), от десния бряг на Андуин се хвърляха в бой нови и нови пехотни и конни стотни на Господаря. Цялото поле изглеждаше запълнено с воините му и фалангата започна да забавя крачка. Нямаше накъде да бягат, врагът се събираше на неколкостотин крачки пред тях, като заварди и последния път за оттегляне -на юг, покрай начупения ръб на Емин Муил.

- Май загазихме! – закрещя Дребосъка, яростно плюейки си под краката.

Той искаше да добави още нещо, но изведнъж в пълно съответствие със свещените рохански традиции над полесражението се разнесоха несравнимите с нищо звуци на Големия Хелмски Рог – главната военна светиня на Роханските предели. Затрепериха всички, които чуваха тези звуци, своите и чуждите, приятелите и враговете. Те събуждаха надежда във всяко отчаяно сърце, придаваха смелост на изплашилия се, укрепваха падналия духом. Ехото на Хелмския Рог се разнесе далече по околностите и хобитът с надигнала се в гърдите му буря от неописуеми чувства видя как враговете се заколебаха. Те явно разбраха накъде клони ставащото...

Впрочем дори и да бяха разбрали, вече не можеха да попречат по никакъв начин. Потрепери земята – макар че изглеждаше, че след като толкова безмилостно са я терзали часове наред хиляди и хиляди копита, тя би трябвало да е притръпнала. Към чистия и мощен глас на Хелмския Рог се присъединиха и неговите по-малки събратя – и хобитът с разтуптяно сърце съзря как от някакви съвсем незабележими гънки в местността се устремява да пресече пътя на враговете великолепната, знаменита и непобедима конница на Господарите на Равнината. В очите му запъстря от треперещите на остриетата на пиките флагчета. Стотици и хиляди гласове изгърмяха могъщия боен зов на Рохан, и навели копията, събрали се коляно до коляно, изпращайки пред себе си облаци от пронизващи стрели, конниците под предводителството на краля от Дома на Еорлингите се включиха в битката.

И веднага стана ясно, че отстъплението на пехотата на роханците е било само лъжлива маневра, рискована и кървава игра, имаща за цел да подмами след себе си и да завлече в капана колкото се може повече вражески сили. А когато почти всички неприятелски резерви се включиха в битката, кралят даде дългоочакваната заповед.