Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Но това се оказаха не роговете на роханските резерви, хвърляни в битката, за да довършат очевидния вече за всички разгром на противника. За кратко време пространството пред фалангата се разчисти, вятърът отвя настрани вдигналия се прах – и погледите на уестволдите бяха приковани към пътя за Волд. Там стремително растеше голям кафяв облак и бе очевидно какво се криеше в него – в неистов галоп към бойното поле се приближаваха свежи конни полкове. У Фолко още оставаше нелепа детска надежда, че това навярно са изпратените в обход рохански хиляди, но той вече знаеше, че не е така. Надеждата умря, едва след като съзря гордо вдигнато над първите редици проклетото знаме с черната корона в бял кръг на черно поле.

Непознатите пълководци на Олмер – а може би и самият той – бяха наистина разчели всичко до най-дребни подробности. Бяха пожертвали немалка част от войската, за да тържествуват от този миг нататък. Роханските воини се оказаха обградени, нямаха изход нито на запад, нито на юг, отрязан от подбрана конница с черни наметала – ангмарци, гвардията, ударната сила на Господаря, и с нея няколко хиляди – не по-малко от пет – стрелци хазги. В битката беше хвърлено всичко най-добро, което имаше Олмер.

Роханската пехота заотстъпва. Тя би могла да до-унищожи, да смаже вече обърнатите от нея в бягство воини на Олмер – но тогава щеше да загине и сама, заобиколена и разстреляна от хазгите на върховете около Андуин, затова Брего заповяда отстъпление.

За трети път през днешния ден се оттегляше на югозапад роханската фаланга. По на север, отчаяно отбивайки се от притискащите ги конници на Олмер, си пробиваше път в същата посока кралската кавалерия. Не можеха да мислят за победа. Оставаше само едно – да не превърнат неуспеха в катастрофа, да избегнат пълен разгром на войските на Пределите.

Върху отстъпващите редици на уестволдите отново се стовари ураган. Хвърляха стрели всички, които можеха да направят това отново. Съвзели се, яростно тръгнаха напред истерлингските броненосци, отстрани налиташе конницата, към равнинците се присъединиха ангмарците, в движение стрелящи от своите конни арбалети.

Смъртта прекара косата си над роханския строй и събра обилна жътва. Сами уестволдите не биха могли да издържат на този ужасяващ натиск, но кралят на Пределите още веднъж доказа, че ненапразно се смята за добър пълководец. Като стегна всички сили в юмрук, той с една атака разкъса сключената около себе си примка на обкръжението. Хобитът видя това отстрани – тесният клин от рохански конни стрелци и копиеносци бе неудържим, дори прославените ангмарски арбалетчици не сполучиха да го възпрат.

Бяло-зелените знамена прорязаха обстъпилите ги вражески редици, покривайки земята с телата на мятащи се в агония хора и коне. А след това пехотата и конницата на Пределите се съединиха – на уестволдите им стана по-леко. Сега фланговете им бяха подкрепени с конница.