Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Последните часове Фолко сечеше вече почти машинално. Нисичък, той не можеше просто така да срази противника си. За сметка на това се защитаваше превъзходно и събралите се около тях най-ядоса-ни и най-упорити воини бързи разбраха това. Хобитът се сбиваше с поредния атакуващ и някой от съседите, ползвайки хобита като жив щит, нанасяше смъртоносен удар. Често това беше Атлис, още по-често Торин, а Дребосъка дори и сега признаваше само еднолична схватка до победен край. И когато Малкото джудже крещеше: „Този е мой!“ – никой не дръзваше да се намеси в двубоя.

Но преминалата всякакви граници умора започваше да взима своето. Все по-често и по-често вражеските мечове се плъзгаха не по острието на хобита, а по митрилната ризница. Три или дори четири пъти пропуснатите удари го катурваха на земята и той непременно би загинал, ако не бяха доспехите му. Приятелите го прикриваха, спасяваха, вдигаха на крака, той мъчително идваше на себе си...

Роханците отстъпваха през целия ден до дълбока нощ. И те с горчивина и смъртна болка виждаха, как зад притискащите ги в неприятелска прегръдка полкове отиват и отиват на запад свежи вражески сили, не взели участие в сражението. Виждаше ги и хобитът, но в колоните успя да разпознае само ангмарските арбалетчици. Останалите със сигурност бяха родом от далечни източни краища, за които нищо не знаеше. Истерлингите, хегите, част от хазгите, ховрарите продължаваха да обсаждат измъчения пехотен строй.

Държейки на поводи могъщи животни със страховит вид, по нещо приличащи от видените от хобита на картинка тигър и лъв в едно, препусна голям конен отряд, без да обръща никакво внимание на отбраняващите се роханци... Свежите сили на Господаря се устремиха навътре в Пределите – и как можеха сега да ги задържат?

фалангата на уестволдите се топеше, като парче лед на силно слънце – бързо и неумолимо. Пръстенът врагове не се разтваряше, макар че кралят един след друг няколко пъти хвърляше конниците в отчаяни и доста често успешни контраатаки. Стана ясно, че противниците няма да изпуснат изтощената от битката армия на Пределите. Спускаше се нощта, в тъмнината можеше да избяга бързата и знаеща пътя конница – но къде да дянат пехотинците, ранените? На сутринта врага ще възобнови натиска и рано или късно цялата войска на Рохан ще падне за радост на лешоядите. Пътят на Олмер на Запад ще бъде свободен...

Кралската армия на Пределите неочаквано рязко обърна наляво към тъмнеещите се върхове на Емин Муил. Подножията на невисоките, но стръмни планини бяха покрити с гори – последната надежда на неразвитата, но намалялата почти наполовина войска.

И сякаш досетили се накъде се насочват роханците, вражеските полкове засилиха натиска. Конниците на Пределите повече не бяха в състояние да помагат на своите – върху тях се хвърли трикратно по-силен противник, фалангата с глухо предсмъртно ръмжене на ранен звяр стегна строя и опря щитовете в земята.