Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Той извика от невероятния екстаз, който тя предизвикваше у него. Така се чувстваше с нея още от първия път. Те бяха един за друг, пасваха си физически, нейната дълбочина отговаряше на размера на неговия член, сякаш тя беше създадена специално за него, а той — за нея. О, Майко! О, Дони, колко му беше липсвала тя. Колко беше я желал. Колко я обичаше. Той напористо проникваше в нея, усещаше топлата мека ласка на вътрешността и, която го обгръщаше, поемаше, засмукваше, докато целият му жезъл потъваше в нея.
Обливаха го дълбоки приливи на Удоволствие, чието пулсиране съвпадаше с движенията му. Той отново и отново връхлиташе, а тя издигаше тялото си към неговото, зажадняла за него, закопняла за него. С див унес и без никакви задръжки, той отново и отново нахлуваше в нея, все по-бързо и по-бързо и тя поемаше всяко негово навлизане, усещайки как напрежението и нараства заедно с неговото, докато най-сетне ги заля върха, гребена на последната вълна Удоволствие.
Той се отпусна върху нея, някъде сред необятните степи, в които се пробуждаше новият живот. След това изведнъж се вкопчи в нея, зарови глава в пазвата и и извика името и.
— Айла, о, моя Айла, моя Айла!
Целуна шията и, целуна устните и, целуна затвореното и око. Сетне спря, също така рязко, както бе започнал. Отдръпна се, надигна се и я погледна.
— Та ти плачеш! Нараних те! О, Велика Майко, какво направих? — възкликна той. Скочи и се вторачи в нея — просната на земята с разкъсани дрехи. — Дони! О, Дони, какво направих? Насилих я. Как можах да извърша такова нещо? С нея, която е познавала само тази болка в началото. А сега и аз го сторих. О, Дони! О, Майко! Как можа да ми позволиш да направя такова нещо!
— Не, Джондалар! — каза Айла, като седна. — Всичко е наред. Не си ме наранил.
Но той не я слушаше. Обърна се, защото не можеше да я погледне в очите и се покри. Не можеше да се обърне. Отдалечи се, разгневен на самия себе си, изпълнен със срам и угризения. Щом не можеше да разчита, че ще се владее и няма да и причинява болка, трябваше да стои настрана от нея и да не и позволява да се доближава до него. „Има право да предпочита Ранек — помисли си той. — Аз не я заслужавам.“ Чу как тя стана и отде при конете. След това чу как приближава към него и усети ръката и на рамото си.
— Джондалар, ти не си…
Той рязко се извъртя.
— Стой настрана от мен! — изръмжа той, изпълнен с гнева на собствената си вина.
Тя се отдръпна. Какво лошо беше сторила?
— Джондалар…? — понечи да каже още нещо тя и направи стъпка към него.
— Стой настрана от мен! Чу ли ме? Ако не се държиш настрана от мен, може да загубя контрол и отново да те насиля! — Думите му прозвучаха като заплаха.
— Джондалар, ти не си ме насилил! — възрази тя, но той се обърна и започна да се отдалечава. — Ти не можеш да ме насилиш. Няма момент, в който да не съм готова за теб…
Но той до такава степен бе вглъбен в собствените си терзания и самообвинения, че не я чу.
Продължи да върви по обратния път към Лъвския бивак. Известно време тя не сваляше поглед от него, като се опитваше да подреди обърканите си мисли. После се върна при конете. Хвана повода на Рейсър и като се вкопчи в щръкналата грива на Уини, яхна кобилата и бързо настигна Джондалар.
— Нали няма да извървиш пеша целия път? — попита тя.
Отначало той не отвърна нищо, дори не обърна глава, за да я погледне. „Ако си мисли, че пак ще яздя зад нея на кобилата…“ — мина му през ум, докато тя се изравняваше с него. С крайчеца на окото си видя, че тя води след себе си младия жребец и най-сетне се обърна към нея.
Взря се в нея с нежност и копнеж. Изглеждаше още по-привлекателна, по-желана и той я обичаше повече от всякога, сега, когато беше сигурен, че е провалил всичко. Тя жадуваше да е до него, да му каже колко чудесно се бе почувствала, какво удовлетворение бе изживяла, колко го обича. Но той бе толкова сърдит, а тя така объркана, че не знаеше какво да каже.
Гледаха се, желаеха се, привличани един от друг, но безмълвният им любовен зов бе заглушен от бурята на неразбирателството и тропота на внушени от народите им предразсъдъци.
26
— Струва ми се, че е по-добре да яхнеш Рейсър — каза Айла. — Пътят е много дълъг, за да се измине пеша.
„Един много дълъг път“ — помисли си той. А колко път беше извървял от своя дом? Все пак кимна и я последва до една скала край малък поток. Рейсър още не беше свикнал да го яздят. По-добре беше да се отпусне върху него внимателно. Жребецът сви уши, подскочи и пристъпи няколко пъти боязливо, но бързо се успокои и последва майка си, както беше правил много пъти.