Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Колко смяташ, че ще я осъдят? — питам моя приятел.
— Ако няма нещо по-специално, ще получи до пет години, което значи, че ще лежи не повече от две години. А с връзки и помилвания може да излезе и по-рано!
Вратата вляво, която води към скамейката на подсъдимите, се отваря и се появява милиционер. Зад него се показва жена, облечена в бяла блуза и тъмна пола. Силен ток ме разтърсва и сякаш косата ми се изправя. Не мога да повярвам на очите си. Колко добре познавам това лице с неговата остра, сякаш неотстъпчива красота, с гордост, заключена във властните устни, с нежната строгост на бузите му, с непримиримостта на големите зелени очи и изящната линия на веждите й. Това е Ирина, която не съм виждал от седем или осем години. Същото ярко червило, същата болезнена белота на кожата, същата прическа на буйните черни коси, същата обичайна поза с леко отметната назад глава.
— Познаваш ли я? — пита ме приятелят ми, забелязал промяната в мен.
— Да — казвам аз. — Но тук сигурно има някакво недоразумение!
— Недоразумението е вътре в тебе! — забелязва той.
Той е прав. Недоразумението у мен идва от това, че не мога да приема, че Ирина, която познавам, и Ирина, която застава на подсъдимата скамейка, са един и същ човек. Искам да кажа на моя приятел, че тя беше един от най-свестните, най-принципните и най-почтените хора, които бях срещал дотогава. Познавах я от общинската болница, където лежахме в съседни стаи. Тя имаше милиарна туберкулоза и се спаси по чудо. Помнех много часове, в които чувах през стената как тежкото дишане на задушаващ се човек секваше за секунда. $а да може гласът да извика:
— Докторе, не искам да умирам!
После дойде бавното, колебливо възстановяване. Тя беше 20-годишна, следваше ветеринарна медицина, четеше много и обичаше Бах. Беше много красива. До такава степен, че красотата й всяваше смут у младите хора наоколо. Но ако обожателите около нея бяха малко, това идваше от страха, който тя създаваше с прямото си поведение и острите и твърде интелигентни въпроси. Тя не можеше органически да понася притворство, лицемерие, ласкателство или глупави мъжки комплименти. В нея имаше идеалистична непримиримост спрямо всичко.
Когато разбра, че е прескочила трапа, тя ми каза:
— Връщам се от оня свят с едно обещание — че ще живея честно! Понятието честност разви у нея почти маниакални комплекси. Тя напусна болницата преждевременно, защото не било честно да заема легло, от което други хора се нуждаели. Тя напусна ветеринарния факултет, защото не било честно да следва наука, която не обичала. Тя напусна приятеля си, защото не било честно да му губи времето, тъй като нямала намерение да живее с него. Тя отхвърли маса най-съблазнителни предложения за женитба именно защото не били честни. Тя отказа да ползува каквито и да е връзки, за да си намери по-добро жилище или работа. И в редките часове, когато я извеждах на вечеря, идваше само при условие, че ще отидем в евтино заведение и че тя ще плати половината от сметката.
— Може да ти изглеждам смешна — казваше тя, — но така ми е по-спокойно и по-приятно.
После постъпи като продавачка в магазин за книжарски стоки и книги и беше много щастлива, че можеше да чете всяка новоизлязла по-свястна книга. Но когато веднъж я помолих да ми запази някои книги, които моментално се изчерпваха, тя се усмихна и поклати отрицателно глава:
— Знаеш моите принципи!
— Но всички правят така — казах аз.
— Всички могат, а аз не мога! — отсече тя.
Познавам малко хора, които са имали така ясно формулирано желание да служи честно и почтено на другите, на обществото. Но в службата й не я обичаха именно защото беше непримирима. Тя не желаеше да прави никакъв компромис, рязко и категорично бе изказала мнението си за шефовете на нейното предприятие, които бяха истинска банда негодници, но с важни връзки и, разбира се, сблъскването между нея и действителността бе неизбежно. Тя трябваше да напусне книжарницата и за да се прехранва, стана келнерка, което поне в речника на нашата суетна софийска интелигенция беше някакъв вид падение. И оттук аз бях загубил следите й.
Докато си припомням всичко това, съдът влиза, ние ставаме, пак сядаме и делото започва. Сутринта са били разпитите, сега са пледоариите и тъй като всичко се движи по ускорената система, присъдата ще бъде произнесена след около час или два.