Задочни репортажи за България

Сега разбирам, че Ирина нито се оправдава, нито се защитава. Тя напада. И тъкмо нападателният й тон още веднъж ми подсказва, че тя вероятно не е участвувала в никаква кражба и че всъщност плаща чужди грехове. Никога преди гласът й не бе звучал с такава остра злъч и може би омраза.

— Всяка връзка в тая държава е кражба — декларира тя, — защото ощетява невинни хора! Всяка привилегия е кражба, защото е за сметка на непривилегированите! Всяко бутане по службите, пререждане, нагласяване на нещата — всичко това е кражба. Знаеш ли какво ми каза една книжарка, с която бяхме заедно в килията? Системата краде от нас, затова ние трябва да крадем от нея!

— Но кой е системата? — питам аз.

— Системата — това е организацията на големите крадци! Тия, дето нито ти, нито твоят приятел смеете да анкетирате! И съдът принадлежи на големите крадци, които съдят нас, малките крадци, загдето им намаляваме откраднатото! — казва тя с категоричност, която ми напомня на ремсистки декларации от преди войната.

— Ти си спомняш що за наивна и глупава кокошка бях — продължава Ирина. — Знаех, че по света има много кал, но исках да живея някак различно… ИСКАХ ДА ЖИВЕЯ, КАКТО ДУМАТА ЖИВОТ ИЗИСКВА… Тоест да съм това, което съм… никакви компромиси, никакви безотговорности… Както ти казах… знаех, че ще е тежко… илюзии не съм си правила… Но след като години наред откриваш, че почти всеки, с когото съдбата те е сблъскала, излиза накрая мъничък сметкаджия, елементарно егоистче, което е поставило себе си в центъра на света, след като виждаш, че човешките отношения стават все през задната врата, започваш да се чувствуваш като самотен изрод, който или трябва да се хвърли под трамвая, или да избяга… Господи, като си помисля през какви хора съм минала… И всеки те удря с някакво длето… Днеска очукат нещо от тебе, утре друго… и след време ти се чудиш… а бе аз ли съм, или не съм аз… Как е твоят приятел Васил? — тя ме погледна изпитателно. — Нали толкова години се би в гърдите за принципи и истини, вдигаше гюрултии, протестираше… докато накрая му дадоха един голям кокал и цялото му геройство се изпари яко дим… Много са като него… И ти идва на ум постепенно… с годините се увеличава… като вода, която се събира зад бараж… казваш си… А защо и аз да не му извъртя една мръсотия на този мръсен свят?… За наказание, ако щеш! За отмъщение!… И идва време, когато баражът, дето си го държал с всички сили, се срутва… Но понеже не си крадец, понеже не знаеш да крадеш, те хващат… Нали знаеш старата приказка — че те съдят не загдето си откраднал, а загдето не знаеш да крадеш, загдето са те хванали!