Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Накрая той я пита дали има да каже нещо.
Сега за първи път чувам гласа й:
— Не, благодаря — казва тя. И пак се заглежда в прозореца.
Съдът се оттегля на съвещание. Хората наоколо шепнешком разговарят.
— Това е съвсем формално — казва моят приятел. — Всичко е решено още преди делото. Струва ми се, че ще получи някъде около 4 години.
Той познава с удивителна точност. Присъдата е четири години.
Докато председателят на съда бавно произнася присъдата в името на народа, Ирина е застанала права и е вперила очи в него. Струва ми се, че всяка секунда тя ще изкрещи нещо. Но бурята, която се надига върху лицето й, внезапно се разбива в някаква непреодолима стена и докато съдията изрежда параграфите за конфискация на имуществото, Ирина отново се обръща към прозореца.
— Ако искаш да я видиш, аз мога веднага да уредя! — прошепва на ухото ми моят приятел.
Кимвам утвърдително.
Заседанието свършва, съдът излиза и милиционерът извежда Ирина през вратата, от която бе влязла. Напускам бавно залата и всичко ми се струва като лош сън.
— Готово! — моят приятел бързо се завръща. — Само че извинявай, трябва да сме двамата… Казах, че ще пишем за вестника…
И докато той ме води по коридора към помещението за срещи с подсъдимите, чувствувам как всичко у мен се стяга за твърде болезнена среща.
Докато приближавам към стаята за свиждане в съда, чувствувам, че съм станал свидетел на житейска нелепост, която моят разум отказва да проумее. Излизаше, че Ирина се бе спасила от смъртоносната прегръдка на туберкулозата само за да може да получи четири години затвор, че целият й стремеж към чист и честен живот я бе поставил на подсъдимата скамейка като крадец… Струва ми се, че има някаква фатална грешка, защото не мога да си представя как това момиче се е оплело в престъпление от този род, както не мога да си представя, че по силата на присъдата тя наистина ще трябва да прекара години в затвора. Потръпвам, като си помисля, че вече е прекарала близо година предварително следствие в тясна килия, с отвратителна храна, с внезапните повиквания за разпит, със суровото обръщение на следователите: „Гражданко Иванова!“
— Тя изглежда много пешкин жена! — казва моят приятел, който вероятно очаква да му разкажа повече за подсъдимата.
Влизам в стаята с известно смущение. Все пак има нещо арогантно да влизаш свободно при човек, който няма никаква свобода. Това неволно ме поставя на страната на прокурора и съдиите.
Ирина не е сама. Освен милиционера, който чете вестник в ъгъла, пред нея са застанали адвокатът й и непознат мъж, чиито панталони от офицерски габардин показват, че е ведомствен гражданин. По-късно научавам, че е следователят й. Дочувам последните му думи:
— Помисли си — казва той, като гледа упорито в нея. — В края на краищата за твое добро е!
— Благодаря — тя издържа на погледа му с еднаква твърдост и имам чувството, че никакъв следовател не може да я уплаши.
Адвокатът и следователят си тръгват. Но последният внезапно спира пред мен:
— Ако сте й приятел — казва той, — кажете й, че твърдоглавието до ни къде не води!
Преди да отговоря, нейният глас прозвучава остро зад гърба ми:
— А мекоглавието къде води?
Върху лицето й триумфира подигравателна усмивка.
Онези двамата вдигат рамене и излизат. От всичко това разбирам, че нещата не са свършили дотук и че вероятно заключенията на цялото следствие са били доста неясни. И може би в тази тъмнина стои прикрита някаква друга истина, някаква надежда.
Първият ми смут идва от това, че тя не се изненадва от посещението ми. Не само не възкликва, но дори не реагира, като че никога преди не ме е виждала. Моят приятел ме поглежда въпросително и отива при милиционера в ъгъла. Заговаря нещо с него.
Ирина е седнала върху дървената пейка, облегнала се е на стената, преметнала крак върху крак и пуши. Изглежда изпълнена със спокойна решителност и моята представа за разбита от самосъжаление, хленчеща нещастница се оказва сантиментална измислица.
— Как си? — казвам аз глупаво.
— Добре съм — отвръща тя като че с известна досада. Чувствувам, че трябва да обясня защо се намирам в съда.
— Аз случайно минавах през съда и те видях…
— Е — отвръща тя, — едни идват тук по работа, други идват за сеир! Настъпва неловко мълчание. Не зная откъде да започна. В дъното приятелят ми говори с милиционера за някакъв техен общ познат.