Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Пристигнал, когато пълномощникът и лекарят на селото сваляли тялото на стареца. Той се обесил с пояса си.
Моят приятел се разтреперил, давайки си сметка какво били сторили варшавските му истории на този човек, който никога през живота си не е бил нищо друго освен знатен производител на мляко и вълна, който не е познал нищо друго освен овцете си. И той побягнал и никога не се върнал назад.
„Зарязах геологията, зарязах всичко!“ — ми каза той.
Аз сам бях много разтърсен от тази истинска история, защото виждах в нея много по-голям смисъл, отколкото на пръв поглед случката предлагаше. За мен това беше може би един от най-силните изрази на човешкия стремеж към всестранност и свобода. В моите очи старецът не беше нищо друго освен онази човекомашина за производство на блага, на която са отказани дори най-бледите красоти на живота. Фигурата на странджанския овчар се изправяше пред мен като паметник на безмълвния протест срещу всички съвременни режими и философии, които в крайна сметка искаха да сведат човешкия живот до общуване с овце.
Помня, че разказах след ден или два тази история на вечеря у Дечко Узунов, където беше и Павел Вежинов, и всички бяха смаяни от тази толкова алегорична битка между жените и овцете, която бе довела до смъртта на овчаря. Всеки настояваше да я напиша. Но ми отне много време, за да намеря форма, чрез която приемливо можеше да се каже защо един знатен човек на труда се бе обесил, смазан от съзнанието за пропуснатия живот.
ЗАД ГРУБИТЕ ДУМИ
В кафене „Бразилия“ на булевард „Витоша“ е препълнено. Винаги по време на обедната почивка цяла тълпа нахлува в кафенето и обсажда бара с италианските машини еспресо. Зад тях облечените в розови униформи момичета не успяват да насмогнат. Ние, неколцина приятели, чакаме търпеливо на опашката, която се е проточила чак до тротоара. Някак изведнъж из София се развихри кафеджийската страст. Известната фраза на Балзак, че чашка кафе го правела шест пъти по умен, сякаш намери много последователи всред софийската интелигенция.
„Но нашето кафе не действува така силно като Балзаковото!“ — бе забелязал един от постоянните посетители на това лъскаво заведение…
Най-после ние се добираме до тезгяха, когато внезапно някакъв мъжага с яки плещи ни прережда. На нас нищо няма да ни стане, че ще загубим две-три минути повече, но въпросът е за принципа. В края на краищата никой не обича да го пререждат. Може би затова отдавна бяхме престанали въобще да се редим по трамвайните спирки, и когато трамваят пристигаше, яките лакти решаваха най-добре кой е пръв, кой е последен. Но в кафене „Бразилия“ пререждането звучеше като провокация и моят приятел Григор каза на непознатия:
„Гражданино, не пререждайте!“
Григоровият глас е груб, категоричен, точно като на милиционерите, когато глобяват и не искат да слушат никакви възражения. Ала Нина, която е зад Григор, го поправя:
„Моля, не пререждайте!“
Григор, който е млад спортен журналист, се раздразва:
„Какво ще му се моля! — извиква той. — Не го ли виждаш какъв гьон е!“
Непознатият пререждач упорито се прави, че не чува, и чака да грабне кафето, което му приготвят. Сега вече нервите на Григор не издържат и той слага ръка върху рамото на непознатия:
„Слушай, бе, на тебе ти се говори!“
Предчувствувайки твърде неприятна сцена, Нина и аз се дръпваме. Не ни е толкова яд на непознатия, колкото на Григор, който сякаш побеснява:
„Чуваш ли бе, тепегьоз!“ — извиква той.
Едва сега непознатият се обръща и с потъмняло лице казва:
„Абе я си гледай работата!“
Григор, който е учил бокс, замахва, но не успява да го удари, защото всички наоколо се хвърляме да ги разтървем. От двете страни валят най-груби и мръсни думи, като че двамата граждани не са клиенти на модерно софийско кафене, а истински запорожки казаци. Запотени, с пламнали лица, разрошени коси и раздърпани дрехи, те биват изведени в различни посоки. Нина, която е живяла дълго време в чужбина, е силно смутена от тази картина и ми казва с недоумение:
„Но защо трябваше да се нагрубяват?“
Не отговарям, защото ми се струва, че нервите на момичето са прекалено чувствителни. Когато поживее по-дълго в България, тия работи няма да й правят впечатление.
Взимаме трамвая, за да отидем до едно малко ресторантче недалеч от колелото на двойката. Трамваят е полупразен, но ние не сядаме, а стоим на входа. В този зноен летен ден е толкова приятно да чувствуваш въздушната струя върху лицето си. От тракането на колелетата едва чуваме гласовете си. Ала внезапно някаква сила ни дръпва назад, така че почти отхвръкваме към другата, затворената врата на платформата. Грамадна кондукторка размахва ръце срещу нас и крещи с живо озлобление: