Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Опитвам се да обясня, доколкото сам разбирам нещата. Истински или фалшив, старият, „буржоазно-християнският“ морал изискваше от хората състрадание, помирение и толерантност. Прощаването, прошката беше неразделна част от старата душевност. Към това можеше да се прибави селският характер на българския народ, където общуването със земята и животните бе развило у него почти религиозно чувство на близост, каквато работническите маси в големите капиталистически страни никога не са изпитвали. В отношението към воловете (спомнете си Елин Пелин) хората влагаха много повече любов и приятелство, отколкото в отношенията към машините. Каква невероятна топла сърдечност живееше в българското село дори в най-тежки и мизерни години! Гостоприемството беше един от изразите на тази сърдечност.
Но всичко това сякаш бързо изчезна в годините след войната. Грубостта в българския живот, принципната смяна на отношението на човек към човека дойде като безплатен внос от Съветския съюз заедно с доктрината на насилието и терора. Може да се каже, че властта официално установи идеологията на грубостта. Та нали сам Георги Димитров в Народното събрание нарече един народен представител „Сволоч!“, нали между 1947 и 1954 година в България се разиграха най-меки, внимателни, толерантни, учтиви и мили обноски, които имаха за цел да „ликвидират“, „арестуват“, „интернират“, „разобличат“, „унищожат“… класовия враг. Комунистическата идеология заличи с кръв думите толерантност, взаимно разбиране, прощаване и даде зелена улица на най-низки страсти и комплекси за малоценност. После обществената структура постави хората в най-пълна зависимост от режима и властта. Тъкмо зависимостта на човек от човека сякаш прогони без остатък всички нравствени скрупули и ги замени със стремежа за упражняване на власт.
Помня една разплакана гражданка на площад „Ленин“, която се обърна към чакащата трамвая тълпа и каза:
„Кажете ми защо всеки иска да ми бъде началник? Кондукторът в трамвая ме нахока, загдето съм четяла вестник! Хлебарят ми хвърли обратно парите, като му казах, че не искам изгорял хляб, а в магазина продавачката ми викна, загдето поисках да ми свали плат от горния рафт…“
Един български психолог каза, че това е „себеосъществяване“.
— Но защо хората трябва да се осъществяват чрез грубостта? — продължава да пита Нина.
— Защото грубостта е власт! — отвръщам. — Грубостта е нахлуване в територията на другиго, грубостта е пренебрегване, незачитане, неуважение на другите хора!
— Но тя не е признак на сила! — забелязва моята спътница.
— Тя е илюзия за сила, която удовлетворява собственика й. Защото в царството на грубияните грубостта е средство и за нападение, и за защита. Единственият начин гражданин, който не ви превъзхожда с нищо и който гори от желание да покаже, че е нещо повече, е да бъде груб. Грубостта е неговият триумф. На бас, че келнерът, който ни прогони от ресторантчето, е отишъл след това при готвачката и й е казал гордо, че ни е дал хубав урок. На бас, че кондукторката тази вечер ще каже на мъжа си, че изхвърлила „две келемета“, които стояли на входа, и казвайки това, тя ще бъде някак щастлива, че е упражнила своята власт над някого, че нещо някъде някак зависи от нея. Това е себеосъществяването, което се насърчава от цялата атмосфера на живота в България, от законите на този живот, от официалната идеология и неофициалните примери.
Нина пак не разбира. Тя си остава гостенка, която няма представа от българската действителност. Тя не е слушала свистящия фалцет на всеки разгневен гражданин, който се обръща към своя „брат“ и „другар“ с думите: „Ти знаеш ли с кого говориш, бе!“ Тя не е слушала реч на първия ръководител, който заявява, че ако интелигенцията много знае, „ще заиграе тоягата“. Тя не се е редила на безнадеждна опашка, нито е преминавала стъргата на мъчението в паспортния отдел. Тя не е доловила фарсовата стойност на думичката „другарю“, която при честен превод на съдържанието й би звучала като „подлецо“, „глупако“, „нищожество“, „тиранино“, „бездарнико“, „лъжецо“ и прочие. Или чудесно сумирано от Радой Ралин:
Горката Нина не иска да разбере, че грубостта съвсем не е в това да не се качваме и слизаме внимателно от трамваите или да не си казваме „моля“ или пък префърцуненото „Бих ли могъл да си позволя забележка…“. Грубостта е в пълното отсъствие на толерантност и взаимна търпимост, в нежеланието един човек да се приеме такъв, какъвто е, в отказа да се приеме, че хората имат право да не са съгласни с нас и че несъгласие не значи непременно омраза…